Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Какво ли прави Андроник? — попита тя рязко, за да наруши мълчанието. — Изглежда много подозрителен тип — добави бързо. — Ти разбираш ли нещо от тази игра?

— Нищо — вежливо побърза да й отговори Стамате, — но тъкмо затова ми харесва повече… Иначе никога не бих могъл да остана насаме с теб…

Усещаше как тупти сърцето му. Държеше ръката й близо до гърдите си. Лиза се засмя.

— А нима сега си сигурен, че сме наистина сами?! — каза тя и го погледна в очите.

Стамате потръпна. „Окуражава ме.“ Прегърна я и се опита да я целуне. Лиза лесно се отскубна и се засмя.

— А, не така! — каза тя и побягна.

— Но единствено ти загуби. Това е игра със залози…

Лиза тичаше през гората. Вече не я беше страх, като знаеше, че Стамате я следва.

Напротив, чувстваше се подмладена, свободна и това увеличаваше радостта й от тичането.

— Да знаеш, че ще се спъна и ще падна по твоя вина — извика тя, като усети дишането на мъжа зад нея.

Стамате отново я прегърна и този път не я остави да се изплъзне. А и Лиза не се дърпаше.

— Нима не ставаше дума да играем на залози? — прошепна Стамате.

Опита се да я целуне. Лиза се отдръпна със смях. Нито искаше, нито можеше да се разсърди от дързостта на младежа.

— Ако ни види някой? — прошепна тя тайнствено.

— Тъкмо затова — никакъв шум! — каза близо до ухото й Стамате и докосна с устни косите й.

Жената потръпна от вълнение. Той почувства, че гърдите й бурно се повдигат, и я притисна още по-силно до себе си.

— Кой е там? — чу се изведнъж гласът на Владимир.

Двойката остана неподвижна. Лиза понечи да се засмее, но захлупи лице на гърдите на мъжа.

— Шшт! — промълви Стамате все така близо до ухото й. — Ще му изиграем един номер…

— Кой е там? — попита за втори път нервно Владимир.

Беше чул приглушени гласове, смях, шумолене — и всичко това беше стигнало до омагьосаните му уши обвито в еротична тайнственост, отчайваща, чувствена. Усети как по цялото му тяло се разля странна, вълнуваща топлина, от която изведнъж му прималя и главата му се замая. Близо до него, може би само на няколко крачки, зад някое от тези високи и умислени дървета става нещо непознато и непозволено. Но кой би могъл да е… Владимир направи няколко крачки. В противоположната посока обаче зърна една сянка, която му махаше с две ръце. Бързо тръгна към нея, като внимаваше да не настъпи някоя суха клонка.

— Ти видя ли някого досега? — попита госпожа Соломон и хвана ръката му.

От топлината на женската ръка Владимир разбра, че нещо се е случило със съпругата на братовчеда Соломон. Беше възбудена, очите й блестяха, гласът й беше станал по-плътен.

— Да знаеш колко ме беше страх, преди да те видя!… — оплака му се тя глезено. — Откакто се заблудих, стоя тук сама…

Същият трепет постепенно обхващаше и Владимир.

— Как можа да се заблудиш? — попита я той повече за да каже нещо, отколкото за да получи отговор.

Защото тази тишина, в която чуваше само ударите на сърцето си и учестеното дишане на братовчедка си, го ужасяваше…

— Стори ми се, че някой ме дебне — каза госпожа Соломон. — Тебе не те ли е страх?

— Не — каза спокойно Владимир. — Но не разбирам нищо от тази игра. Не зная дори колко минути са минали, откакто тръгнахме…

Обърна се към госпожа Соломон. Срещна пламтящите й очи и в миг поруменя.

— Дали да не отидем да видим колко е часът? — попита той ей така, колкото за да скрие смущението си.

— В това няма никакво очарование — прошепна госпожа Соломон. — Хайде по-добре да хванем някого в любовно прегрешение и да се пошегуваме.

Двамата тръгнаха, притиснати един до друг, да търсят пътеката. Владимир не смееше да мине покрай онези дървета, зад които беше чул преди малко шепот и приглушен смях. Страхуваше се и въпреки това мястото го привличаше като омагьосано.

Неговата братовчедка все повече се отпускаше на ръката му.

— Лиза — чу се отдалече гласът на Стере.

Госпожа Соломон се засмя.

— Всеки си търси жената! — каза тя високо. — Може точно в това да се състои играта…

Лиза чу стъпки и се опита да се освободи от ръцете на Стамате.

— Пусни ме! — прошепна тя.

Госпожа Соломон неочаквано спря, сякаш и нея я омая същото непонятно вълнение, което беше изпитал по-рано Владимир.

— Тук има някой — каза тя тихо. — Хайде да ги хванем…

Двамата се приближиха до дървото. Изведнъж Лиза застана пред тях.

— В тази гора има един фавън — възкликна тя, като се опитваше да скрие вълнението си.