Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Петият! — чу тя гласа на съпруга си, вече малко пресипнал.

Продължи да стои облегната на дървото, като се опитваше да обуздае треперенето на тялото си. „Това, което правя, е глупаво, глупаво е…“

Андроник пое с големи ритмични отскоци на атлет, увлечен от играта. Когато тръгна, всички очи го проследиха. Дорина и Рири го гледаха с вълнение как се отдалечава в мрака, гъвкав и строен. После Дорина се обърна надясно, за да види дали идва Лиза. Почака за миг, после отново се взря в мрака пред нея. Господи, какво прави, че закъснява така?… Рири нервно пристъпи от крак на крак. Сега идваше нейният ред. Когато Стере вдигна ръка, готов да извика: „Следващият!“ — Рири рязко отскочи напред.

— Лиза! — извика нетърпеливо Дорина. — Заблуди ли се?

— Какво ли прави това момиче? — попита и Стере, вперил очи в циферблата. — Оттогава минаха две минути и близо петнайсет секунди. Да не би да й се е случило нещо, да не се е подхлъзнала.

— Лизааа! — прокънтя викът на Владимир. — Загуби!…

Лиза чу този вик, но не бързаше да отговори, да ги успокои. Беше ядосана, разочарована, чак й се плачеше. Андроник не беше изразил никакво учудване, нито радост, когато я видя да стои подпряна на дървото. Само я беше запитал учтиво:

— Изморихте ли се, госпожо?

Тя измънка няколко думи. Беше очаквала да й се случи нещо, да чуе поне една дума. Андроник обаче се отдалечи към хралупата, смени залозите, щракна отново запалката, след като набързо почисти фитила, и накрая я запита безразлично:

— Толкова бързо ли се отказвате? Остават само около трийсет секунди…

После с отсечена крачка напусна полянката. Лиза се почувства смазана от унижение. В този момент й идваше да плаче, да обижда. Сянката на Андроник бързо се изгуби между дърветата, а тя продължаваше да стои на същото място. Щеше да е смешно да тича сега след него. А толкова би се срамувала, ако я срещне Рири…

Когато я видя да се приближава, зави зад дървото и пое по друг път. Сърцето й вече беше престанало да бие. Една празнота, едно глупаво раздразнение…

— Лизааа! — чу тя отново гласа на Владимир.

— Сварих я да стои подпряна на дървото — обясни Андроник, като се върна. — Струва ми се, че се е уморила много бързо.

Точно когато тръгваше капитан Мануила, Лиза се появи иззад дърветата.

— Какво става с тебе бе, човек? — приятелски я запита Стере.

— Тичах много бързо и ме заболя малко глава — каза Лиза.

Стори й се, че Дорина я наблюдаваше учудено и с подозрение и това я ядоса още повече. До края на играта остана настрана от групата, като пушеше отегчена. После изведнъж гласът на Андроник я накара отново да потрепери от вълнение:

— Сега започва втората и най-увлекателна част. Без арбитър. Всички бягат и се крият. Единственият арбитър е часовникът…

Лиза също се приближи до групата.

— Имат ли всички залозите в ръка? — попита още веднъж Андроник.

— И аз ли да тичам? — прекъсна го Стере. — Ще ми бъде малко трудно…

— Не е нужно да тичаш много — успокои го Андроник. — Само докато се скриеш. — После се обърна към другите така, сякаш им припомняше урок: — Всеки се връща тук, преди да е изтекъл четвърт час, поне веднъж, и взема първия залог, който му попадне. Играем, разбира се, на честна дума…

— Как, тук ли да оставя часовника? — попита капитан Мануила.

— Тук сме само ние — отвърна Андроник.

— А защо е необходим часовник? — попита господин Соломон.

— В това е и загадката на играта — усмихна се Андроник. — Контролът, арбитърът…

На никой не му беше ясно какво ще се случи, какво предстои и това ги правеше нетърпеливи и любопитни. Поглеждаха насам-натам, сякаш още сега търсеха пътека през гората и място, където да се скрият. Беше вече истинска нощ. Към езерото небето слабо просветляваше. Над тях, през гъстите клони, проблясваха няколко звезди. Безкрайна тишина се разстилаше наоколо, без някой да я усеща, без някого да ужасява.

— И трябва да тичате един по един, в най-различни посоки — добави Андроник. — Да не вземете да се върнете всички в манастира и да ме оставите тук сам.

— А ти къде ще бъдеш? — попита го капитан Мануила.

— Аз ще тръгна последен — отговори Андроник.

Стамате потърси очите на приятеля си, като че ли искаше да го попита нещо.

— Който е загубил залога, тръгва пръв — каза Андроник.

Лиза се стресна. Излезе напред, усмихна се и като видя, че всички й правят знаци с ръце, хукна да бяга.

— Не тичай много бързо, че пак ще ти прилошее — извика Стере след нея.