Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Лиза не му отговори.

Последни останаха капитан Мануила и Андроник. Още се чуваха тежките, предпазливи стъпки на Стере и от време на време — момичешки смях, викове. Това бяха Владимир, който непрекъснато подвикваше, Рири и госпожа Соломон, които се бяха разбрали да стоят близо една до друга.

— Ваш ред е, господин капитан! — припомни Андроник и се усмихна.

— А ако се пошегуваме и се скрием тук, без да се отдалечаваме? — предложи Мануила.

— Ще се развали играта. Едва сега започва хубавата й, загадъчна част.

— Не би ли ми казал и на мене? — помоли капитанът.

Андроник се засмя и постави за миг ръката си върху рамото на Мануила. Сякаш пронизан от ток, капитанът нервно потрепери.

— Като че ли аз знам какво ще се случи? — каза Андроник. — Играта едва сега става хубава, защото още никой не я познава.

— Ей богу, сериозно ли говориш? — попита учуден капитанът. — Тогава защо оставяш часовника тук?…

— В никакъв случай не за да го открадне някой — отговори мимоходом Андроник. — Бихме били много наивни, ако цяла дузина разумни хора сътрудничим в измислянето на нова игра само за да може някой да открадне часовник със светещ циферблат…

Капитанът поруменя, но не свали поглед. Продължаваше да гледа втренчено право в очите Андроник. Младежът съвсем не изглеждаше объркан от пронизващите зеници на Мануила.

— Тогава? — попита той пак.

— Е, нима е толкова трудно да се отгатне! — възкликна Андроник. — За да знаем как минава времето!…

Отново се засмя и направи знак на Мануила, че трябва да тръгва да се скрие.

— Аз оставам най-последен — каза Андроник.

Капитанът поклати недоверчиво глава и пое наслуки, като крачеше бързо. Андроник го изчака да се отдалечи. Проследи сянката му, докато се изгуби напълно в мрака, и после се засмя.

— Най-сетне се отървах! — прошепна той едва чуто.

Наведе се, взе часовника и се взря във фосфоресциращия циферблат: девет и пет минути.

— Ще ги оставя да поиграят до десет — добави на себе си Андроник все така развеселен. — А след това послушните деца ще се нахранят добре и ще се приготвят за сън…

Остави часовника на мястото му върху дънера и се отправи с бързи крачки към езерото. Скоро излезе от гората. Огледа се на всички страни, за да се убеди, че никой не го е видял. Впрочем той предполагаше, че всички са се скрили навътре в гората. Оттам непрекъснато долиташе смях, викове на уплаха, пукот от стъпкани клони. Андроник стигна до брега на езерото и потърси с очи някакво прикритие. Отправи се към една копа прясно окосено сено и се изтегна безгрижно на нея, събрал длани под главата си. Очите му обхванаха отведнъж цялото небе високо над него и припламнаха, удавени в мрака. Отдалече, едва доловимо, до него достигаха гласовете от гората.

— Дано само не се уплашат от собствения си страх — прошепна тихо Андроник и се усмихна.

Лиза, която беше тръгнала първа и беше отишла най-далече, внезапно спря и вторачи очи пред себе си. Стори й се, че вижда някаква сянка, която се движи внимателно и сякаш я дебне да се приближи. Стори й се дори, че чува хрипливо дишане, излизащо сякаш от гърлото на някакъв звяр. Стана й страшно и се закова на място, без да посмее да отмести поглед. Сянката се придвижваше бавно и предпазливо, като че се страхуваше да не вдига шум.

Лиза щеше да остане още дълго време с неподвижен поглед, със затаен дъх, ако неочаквано не беше чула един глас, идващ отдясно.

— Кой е там?

Разпозна Стамате, който се приближаваше също с известен страх, с протегнати ръце.

— Сст! Не вдигай шум! — прошепна му Лиза. — Не ти ли се струва, че има нещо пред нас?

Стамате се взря внимателно.

— Не виждам нищо…

Само може би подухваше вятър. Сега той беше съвсем близо до Лиза и му се струваше, че усеща дишането й в собственото си тяло. Вече не се смущаваше толкова от присъствието на жената.

— Няма нищо — добави той, за да я успокои.

И наистина сянката изведнъж се беше притаила, никакво движение, никакъв шум. Само тихият вятър над клоните.

— Какво ли правят другите? — неочаквано въодушевена попита Лиза. — Видя ли някого?

— Само госпожица Рири — каза Стамате, като се приближи още повече до Лиза. — Беше сама…

— Ами като ти си я оставил сама… — подхвърли му злобничко Лиза.

— … Не търсех нея — придоби кураж Стамате и хвана ръката й.

Лиза не я издърпа. Забавляваше я и в същото време я ласкаеше неочакваната страст, която беше успяла да запали в сърцето на мълчаливия инженер. Даваше си сметка, че с него може да си поиграе, без да се страхува. Беше твърде свенлив, твърде почтен.