Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Те са! — потвърди Владимир, след като се вгледа внимателно.

— Твоят приятел, инженерът, е много стеснителен — каза Лиза.

— Само докато посвикне — обясни капитанът. — Всъщност и двамата не сме много експанзивни. При вас, по-младото поколение — обърна се той към Дорина, — общуването е по-непосредствено, сприятелявате се по-бързо. И добре правите… На мене например ми е доста трудно да стана, както се казва, другар на човек, с когото се познавам отскоро, въпреки че нашата професия…

В другата кола Рири, седнала до шофьора, се опитваше да проникне в далечината, заслонила с длан очите си, за да види дали вече ги настигат.

— … Казвам, ти като на брат, слушай ме ти мене — говореше Стере, — на твоята възраст важното е да не изпуснеш влака…

— Ама аз не съм чак толкова стар — усмихна се Стамате учуден. — Едва навърших трийсет и три години…

— Това казвам и аз — подчерта Стере. — Сега започва опасната възраст. Ако не се решиш до една-две години, ще се решиш твърде късно и тогава непременно ще се опариш, слушай какво ти казвам…

Стамате гледаше поруменял тила на Рири. Не смееше да помръдне глава, за да не срещне погледите на съпрузите Соломон. Какъв гаф направи, като прие разговора за брака. Трябваше да се преструва на наивен, сякаш не знае нищо за плановете на семейство Соломон относно капитана.

В началото обаче, като чу, че подемат разговор за брака, се беше зарадвал, защото смяташе, че така ще направи услуга на приятеля си, заминал напред с Дорина. Може би нарочно го бяха оставили в другата кола, за да поговори още веднъж със семейството… Но разговорът, който беше започнал твърде общо и неангажиращо, бързо се насочи към него. Стере го запита, почти без увъртания, защо той не се жени.

— Ужасно сме досадни — намеси се неочаквано госпожа Соломон.

В същото време тя чукна дискретно с върха на обувката си крака на Стере. Когато зет й се обърна учуден, госпожа Соломон свъси вежди така възмутено, че цялото й лице се изкриви.

— Агло! Колата на другите спря! — възкликна Рири и вдигна ръка.

Погледнаха всички. Колата беше спряла на около петстотин метра пред тях, близо до гората.

Някой размахваше ръце по средата на пътя. Беше висок, мургав младеж, гологлав и със слънчеви очила. Вероятно ги беше забравил на очите си още през деня, тъй като слънцето бе залязло и светлината не бе така ярка.

— Извинете ме, че ви спрях — каза той много вежливо, след като се приближи до колата и ги поздрави. — Предполагам, че отивате в Кълдърушан и бих ви помолил да ме вземете на стъпалото на автомобила.

Усмихваше се, но съвсем не беше смутен. С дясната си ръка се беше подпрял на вратата на автомобила, а с лявата бавно си свали очилата. Дорина потрепери. Имаше много живи, искрящи очи, с необикновено големи зеници. От думите и поведението му личеше, че е от добро семейство. Лиза с възхищение огледа отлично скроените му спортни дрехи с големи джобове отпред.

— Обърках се, ако това изобщо е възможно! — добави весело младежът. — По-точно заспах в гората, а моите приятели заминали с колата. И вие отивахме към манастира…

Капитанът стана, за да му отстъпи мястото си.

— Не искам да ви притеснявам — възпротиви се непознатият. — Когато казах, че ще пътувам на стъпалото на колата, съвсем не преувеличавах. И тук ще се чувствам много добре…

— По-добре ние да се сместим малко — каза Лиза. — Или аз да взема Дорина на колене…

Младежът трябваше да се подчини. Качи се в колата, като продължаваше да се извинява.

— Позволете ми да се представя — каза той. — Името ми е Серджу Андроник, по професия летец или почти летец…

Засмя се отново, откривайки всичките си зъби. Като му подаваше ръка, Лиза забеляза, че младежът е по-скоро загорял от слънцето, отколкото мургав. Изглеждаше запален спортист, мъж, който прекарва по-голямата част от деня на открито. Господин Серджу Андроник целуна ръка на дамите с безукорна елегантност. Дорина поруменя. От него се излъчваше едва доловимо ухание на здраво мъжко тяло.

— Тогава хайде да се запознаеш и с останалите — каза Владимир, който беше видял приближаващата се зад тях кола.

Серджу Андроник извърна глава. Втората кола спря на шосето, близо до тях. Владимир го представи.

Стере изглеждаше много развеселен от случилото се.

— Не се кахъри, ако не си намериш приятелите — каза му той. — Ще останеш с нас.

Младежът кимна в знак на благодарност. Всъщност не изглеждаше никак огорчен, нито дори загрижен. Още щом се намести на задната седалка на колата, между Лиза, която държеше Дорина на колене, и капитан Мануила, той започна непринудено да бъбри и дори да се шегува. „Ето какво значи да имаш l’usage du monde 31 31 Светска обиграност (фр.). — Б.пр. “ — мислеше си Лиза, очарована от този младеж, който излъчваше толкова самоувереност и беше така необикновен.