Христо Калчев - Сънят на уморения лъв (вулгарен роман)

Заваля дъжд, изви се лятна буря. Козела се почувства уморен.

— Ще дремна час-два, Блинд. Като се съберем отново, ще искам отговор на два много съществени въпроса: кой си ти, господин Блинд, и какво искаш от мен? Имаш ли отговорите, продължаваме. Ако не, още сега можеш да хващаш пътя.

Блинд кимна.

— А как се добрах до теб?

— Знам от моите хора в София. Аз им казах да те пратят на острова. Направи си сметката, съсредоточи се и се готви за тежък разговор.

Флора го чакаше, седнала до леглото му.

— Уморяваш се, Йон. Не е разумно в твоето състояние.

— Чувствам се добре, скъпа. Поне не забелязвам някакви сърдечни смущения.

— Защо отлагаш нашия разговор, Йон? Искам да знам имената на враговете ти… и адресите им.

Козела я целуна в устата, прекара ръка през кръста й и я придърпа върху леглото.

— Искам те. Флора. Луд съм за ласките ти… Но май още е рано.

— Ще бъде престъпление, любов моя. Ще му дойде времето. Кога ще проведем оня разговор?

— Скоро, сега имам друга работа.

— Колко време… тоя тип?…

— Колкото трябва, мойто момиче. Бъди спокойна и любезна с него. Той е тук, за да търси закрила, и не е опасен за Осип и теб… Остави ме да дремна и приготви вечеря. Пищна вечеря с всякакви напитки. Македонеца, Шумадиеца и Блинд ще вечерят с нас.

Козела се събуди по тъмно. Масата беше сложена и гостите бяха насядали около нея.

— Съжалявам, Блинд. Ще продължим утре с кафето.

— Започвай да пееш, Блинд! — заповяда Козела.

Младият убиец издържа на напрежението, което разбираше, че е умишлено.

— Козел, подготвил съм се предварително за въпросите ти. Има един проблем… Ще го чуеш ли?

— Казвай.

— Ако не ме изслушаш, каквото и да ти кажа, ще бъде като скърцане с пирон по ламарина.

Козела едва си сдържаше нервите. От една страна, Флора го притесняваше с притаената си паника, от друга, не можеше да откаже контакт на Ескадрона, от трета, беше започнал да харесва този млад килър, или вършач, както бяха започнали да се наричат наемните убийци в шибаната България, отдавна превзета от бандитите.

— Да минем по твоята рецепта, Блинд — тихо, миролюбиво каза Козела. — Ала нали знаеш какво ще стане с теб, ако злоупотребиш с гостоприемството ми и установя, че ми губиш времето.

— О, да, господин генерал. Аз съм мъртвец. Дошъл съм при теб да се боря за живота си.

Козела не пиеше кафе. Жегите го уморяваха жестоко и ако наистина искаше нещо, то беше разни дребни бандитчета да не се мотаят между краката му, да не тревожат жена му и Осип, който без съмнение щеше да бъде негов син и до гроб свързан с личната му биография. Глупава мечта, така е, и той от дълги години знаеше, че е невъзможна. През тези трийсетина секунди, докато се взираше в очите на Блинд, осъзна, че всъщност мъртвецът е той, а срещу него стои млад човек, който се бори панически да не го последва по пътя към ада.

— Внимавай, Блинд! Навлизаш в дълбоки води!

— Нащрек съм, господин Милетиев. Знам предварително, че ако не ми повярваш, ще умра бързо с контролно удавяне.

— Страх ли те е от мен, момче? — като че ли разсеяно попита Козела. Всъщност беше изключително съсредоточен и в добра форма. Инфарктът беше отшумял. Или не беше достатъчно мощен, или природата му на убиец беше показала среден пръст на великия телеграфист Господ Бог.

— Да, Козел. Аз съм кълбо от нерви дори когато употребявам прякора ти. Заклевам се в майка си: нямам друг избор. Ако не ме приемеш, съм мъртъв.

— От теб зависи как да стане това.

— Ще стигнем до истината. Имаш ли време?

— Не бързам за никъде. Разчитам на интуицията ти, Блинд. Злоупотребиш ли със стария кокал, който любезно наричаш Козел, сърди се на себе си. Ясен ли съм?

— О, да!

— От следващите ти думи зависи съдбата ти. И не ми одаквай!

— О, да. Ще одаквам и на смъртното си легло, генерале. Навик. Лош, но неизлечим. Да се върнем на действителността. Възразяваш ли?

— Действай!

— Един човек знае къде си, как се казваш, името на жена ти, сина ти, адреса. — Блинд наплюнчи устни, събра кураж и продължи: — Знае дори колежа, където учи Осип, и клиниката, която те върна в живота.

— Кой? — попита Козела с вид на човек, очакващ да получи маловажна или почти досадна информация.

— Деян Дяков!

— Е, и?

— Затова съм тук, генерале. Започваме да ядем лайното.

— Досега имитираме торта гараш.

— Досега обаче! Слушай ме внимателно, господин генерал. Ако ми повярваш, Флора, Осип, Йон Марин и неговите полковници Моимир Барич и Константин Дарделев ще бъдат живи, ако ли не, човекът, който е пред теб, Блинд, Стрелеца в тъмното, ще легне в земята.