Христо Калчев - Сънят на уморения лъв (вулгарен роман)

— Нужда от помощ, сабри. Бъди здрав. Ти си един от тримата на тоя свят, които са в състояние да ми помогнат.

— Говори, Иван. Щом си потърсил мен, няма да те питам кои са другите двама.

Беше август 2002 г., сряда следобед.

В събота сутринта Козела взе редовен полет на „Дъч еърлайнс“ от Москва за Амстердам. Пътуваше с истинското си име Иван Милетиев. На летището го посрещна Коста Македонеца. Козела му предаде новите легитимации: на „сърбите“ — Дарделев и Барич, и на „руснака“ — Иван Стоянов-Блинд. В документите имаше шофьорски книжки, кредитни карти и резервации.

Коста се върна в града, а Козела влезе в ресторанта на аерогарата да обядва и да изчака полета си от Амстердам за Атина.

В седем часа Йон Марин кацна в гръцката столица, в девет — в Мегало Кастро, в десет Флора го посрещна в дома им. Лицето й грееше, но ръцете й трепереха.

— Изглеждаш чудесно, Йон! Да вярвам ли на очите си?

— Така и се чувствам. Флора. Не е нужно да вярваш. Достатъчно е да ме обичаш, момиче.

Вечерта беше измислена от художник. Виолетово небе, кобалтово море и всички цветове на дъгата, пръснати в изумрудена растителност. Облечен в къси панталони и сандали, с черни лещи на очите, боядисана в черно коса и едноседмична брада „небритос“, Блинд се надяваше, че видът му е неузнаваем; той такъв и си беше, особено за иначе подозрителните престъпници в спокойния свят на град Лайден.

Седяха на различни маси. Двамата „сърби“ на една, той, „руснакът“ — на друга, на маркизата, в пълния с туристи хотел „Хенриета“. Очакваха появата на Деян Дяков. Блинд щеше да го посочи на килърите, да плати сметката, да прекоси площада пред хотела и да вземе такси до Амстердам. Той имаше билет за полет в полунощ от Холандия за Атина.

Половин час по-късно Дяков се появи в компанията на Кирил Цочев и две жени. Слезе по стъпалата на хотела, но докато прекосяваше маркизата и обръщаше гръб, Блинд отиде при Коста Македонеца, каза:

— Русият мъж, по-дребният е Дяков.

После изчезна в тълпата.

„Сърбите“ тръгнаха след двойките, разделиха се и скитайки като любопитни туристи, добре огледаха бъдещата си жертва.

Дяков не усети нищо подозрително и продължи разходката си из града.

На другия ден същата компания се връщаше от центъра, а „сърбите“ се разплащаха на рецепцията на „Хенриета“. Двамата вече бяха платили, когато забелязаха Дяков. Те се сбогуваха учтиво и пресрещнаха компанията във фоайето. Дяков застана пред тях и Моимир Барич изстреля три куршума от своя „Смит енд Уесън“ в сърцето и гръдния кош на българина, Константин Дарделев — един контролен в главата. Дяков падна мъртъв. „Сърбите“ използваха паниката на придружителите му и излязоха от хотела, заобиколиха маркизата, яхнаха предварително купеното сузуки и необезпокоявани потеглиха.

Един час по-късно излетяха с Ка Ел Ем от Амстердам.

Вестта за разстрела на Деян Дяков „гръмна“ още на следващия ден в София. Гангстерите бяха сигурни, че това е дело на Козела, но радостта и облекчението им бяха толкова големи, че нито му се сърдеха, нито се въздържаха от бурно веселие с дрогиране и безпаметно напиване.

— Ас?

— Кажи.

— Сигурен ли си?

— Да. Беше издал бърлогата на Деян Дяков. Наложи се да го отсвиря.

— Лично?

— Когато е възможно, използвам чужд труд.

— Имаш ли предположение?

— Не. Ще го спипам, Козел. Благодаря. Знаеш, че предупреденият е въоръжен.

— Действай, Ас. Пипай бързо, че тая къртица може да направи непоправими бели.

— Имаш думата ми, шефе. Скъся ли го с една глава, ще ти светна.

— Добре. Как си?

— Бива ме още. А ти?

— И аз. Какво става в София?

Аса се засмя гърлено.

— Знаеш, мине ли лятото, стихва и „ловният сезон“… О, чакай, Козел… Току-що съобщиха, че Деян Дяков е гушнал чемшира… Честито!

— Лешояд! — престорено сърдито го смъмри Козела. — Чисто?

— Информацията е по международния обмен. Не споменават други имена. Ще научиш от новините на сателита „България“.

— Добре. А засега това е всичко. Ще чакам новини от теб.

Козела сънуваше тъп еротичен, почти порнографски филм, когато мобилният телефон го извади от унизителната роля на жиголо. Беше Коста Македонеца.

— Къде сте? — попита Козела.

— Събрахме се — отговори Коста, без да уточнява къде. Старият боец знаеше, че са в Атина.

Козела взе душ и излезе на двора, където Флора пиеше кафе, ядеше смокиново сладко и се бореше с английската граматика.