Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Светлината под вратата ставаше все по-смътна. Отвън се мръкваше. Джак се зачуди как се очакваше затворниците да облекчават нуждите си. В килията нямаше гърне. Щеше да е нетипично за монасите да пренебрегнат точно тази подробност: държаха на чистотата, дори за грешниците. Огледа отново пода, педя по педя и откри малка дупка в единия ъгъл. Шумът на водата тук беше по-силен и той предположи, че води до подземния канал. Вероятно се предполагаше това да е нужникът му.

Скоро след като направи откритието си, малкият капак на вратата се открехна. Джак скочи на крака. На перваза поставиха купа и комат хляб. Не можа да види лицето на мъжа, който ги остави.

— Кой е там?

— Не ми е позволено да говоря с теб — отвърна монотонно някакъв глас. Само че Джак го позна: беше един стар монах на име Люк.

— Люк, казаха ли колко трябва да стоя тук? — извика Джак.

Той повтори формулата:

— Не ми е позволено да говоря с теб.

— Моля те, Люк, кажи ми, ако знаеш! — настоя Джак умолително, без да го интересува колко жалко може да прозвучи.

Люк отвърна шепнешком:

— Пиер каза седмица, но Филип го направи два дни. — Капакът на прозорчето се затръшна.

— Два дни! — повтори Джак отчаяно. — Но тя ще се е омъжила дотогава!

Отговор не последва.

Джак остана неподвижен и зяпнал в празното. Светлината през процепа беше силна в сравнение с почти пълния мрак вътре и няколко мига не можеше да вижда нищо, докато зрението му най-сетне се нагоди. После новите сълзи в очите му го заслепиха.

Легна на пода. Нищо повече не можеше да направи. Заключен беше тук до понеделника, а дотогава Алиена щеше да е жена на Алфред, щеше да се буди в леглото на Алфред, със семето на Алфред в утробата си. Призля му от мисълта.

Скоро мракът стана катранен. Пипнешком се добра до перваза и пи от купата. Беше чиста вода. Отчупи залък хляб и го сложи в устата си, но не беше гладен и едва го преглътна. Изпи останалата вода и легна отново.

Не заспа, а изпадна в нещо като дрямка, почти като транс и в него преживя като в сън или видение неделните следобеди, които бе имал с Алиена предното лято, когато й разказваше историята за скуайъра, който обичал принцесата и заминал да търси лозата, дето раждала скъпоценни камъни.

Среднощната камбана го извади от дрямката. Вече бе свикнал с монашеския режим и в полунощ беше съвсем буден, макар да му се налагаше да поспи малко следобедите, особено ако на обяд бяха поднасяли месо. Монасите щяха да стават от постелите си и да се редят за процесията от спалното до храма. Бяха точно над Джак, но не можеше да чуе нищо: килията бе съвсем изолирана от шум. Сякаш много скоро след това камбаната би за утренята, която се водеше час след полунощ. Времето течеше бързо, много бързо, защото утре Алиена щеше да е венчана.

В малките предутринни часове заспа въпреки отчаянието си.

Събуди се сепнат. В килията с него имаше някой.

Джак се уплаши.

Беше тъмно като в рог. Шумът на водата сякаш се беше усилил.

— Кой е? — попита с разтреперан глас.

— Аз съм. Не бой се.

— Майко! — Едва не припадна от облекчение. — Как разбра, че съм тук?

— Стария Джоузеф ми каза какво е станало — отвърна тя, без да шепне.

— Тихо! Монасите ще те чуят.

— Няма. Можеш да пееш и да викаш тук, без да те чуят горе. Знам, правила съм го.

Главата му беше пълна с толкова въпроси, че не знаеше кой пръв да зададе.

— Как влезе тук? Вратата отворена ли е? — Пристъпи към нея, изпънал ръце. — О… ти си мокра.

— Водният канал минава отдолу. В пода има един разхлабен камък.

— Откъде знаеш това?

— Баща ти прекара десет месеца в тази килия. — В гласа й имаше трупана от години горчивина.

— Моя баща? Тази килия? Десет месеца?

— Тогава ме научи на всички онези истории.

— Но защо е бил тук?

— Така и не разбрахме — отвърна тя с негодувание. — Беше отвлечен или арестуван — така и не разбра кое от двете — в Нормандия, и го докараха тук. Не говореше английски или латински и нямаше представа къде се намира. Работеше в конюшните около година — там го срещнах. — Гласът й омекна от тъга. — Обикнах го от мига, в който го видях. Беше толкова нежен и мил, и изглеждаше толкова уплашен и нещастен, а пееше като птица. Никой не бе говорил с него от месеци. Толкова се зарадва като му казах няколко думи на френски, мисля, че се влюби в мен просто заради това. — Гневът отново стегна гласа й. — После го сложиха в тази килия. Тогава открих как да вляза тук.

На Джак му хрумна, че трябва да е заченат точно тук, върху студения каменен под. Мисълта го смути и се зарадва, че е толкова тъмно и не може да види майка си.