Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Защо се бе променила тя? Все още вярваше, че онази целувка бе истинска, а последвалата й студенина — фалшива. Чувстваше, че я познава. Тя бе обичлива, чувствена, романтична, с богато въображение и топла. Също така беше безразсъдна и властна, и се беше научила да бъде корава. Но не беше студена, нито жестока, нито безсърдечна. Не беше в характера й да се венчае за пари с мъж, когото не обича. Щеше да е нещастна, щеше да съжали за това, да се поболее от отчаяние. Знаеше го и дълбоко в сърцето си тя също трябваше да го знае.

Веднъж, докато седеше в скрипториума, един манастирски слуга, който метеше пода, спря да си отдъхне, подпря се на метлата и каза:

— Е, голямо празненство ще е в семейството ти, значи.

Джак оглеждаше карта на света, нарисувана на голям лист велен. Вдигна глава. Заговорилият беше стар сбръчкан старец, твърде немощен вече за тежка работа. Сигурно беше сбъркал Джак с някой друг.

— Че защо, Джоузеф?

— Не знаеше ли? Брат ти ще се жени.

— Нямам братя — отвърна по инерция Джак, но сърцето му изстина.

— Ами, доведения ти брат тогаз.

— Не, не знаех. — Трябваше да зададе въпроса. Стисна зъби. — За коя се жени?

— Оная Алиена.

Значи се беше решила, все пак. Джак беше хранил тайна надежда, че ще премисли. Извърна се, за да не види Джоузеф отчаянието на лицето му.

— Виж ти — промърмори той, стараейки се да не издаде чувство в гласа си.

— Оная, да, богатата и важната, дето загуби всичко в пожара.

— Ка… каза ли кога?

— Утре. Ще ги венчаят в новата енорийска църква, дето Алфред я построи.

Утре!

Алиена щеше да се омъжи за Алфред утре. До този момент Джак така и не беше повярвал, че това наистина ще се случи. Реалността се стовари върху него като гръм. Алиена щеше да се омъжи утре. Животът му щеше да свърши утре.

Погледна картата, изпъната на аналоя пред него. Какво толкова му беше важното дали центърът на света е Йерусалим или Уолингфорд? Щеше ли да е по-щастлив, ако знаеше как действат лостовете? Беше казал на Алиена по-скоро да скочи от прозорците, отколкото да се омъжи за Алфред. Това, което трябваше да каже бе, че той, Джак, може като нищо скочи от горе.

Презираше манастира. Монашеството беше глупав начин на живот. Ако не можеше да работи на катедралата и Алиена се омъжеше за някой друг, нямаше за какво да живее.

Още по-лошото бе, че знаеше колко нещастен щеше да е животът й с Алфред. Имаше някои момичета, които може би, повече или по-малко, щяха да са доволни да се омъжат за доведения му брат. Например Едит, онази, която се беше изкикотила, когато й каза колко обича да вае камък. Едит нямаше да очаква много от Алфред, щеше с радост да му угажда и да го слуша, стига да продължи да е заможен и да обича децата им. Но Алиена щеше да мрази всяка минута. Щеше да ненавижда физическата грубост на Алфред, щеше да го презира заради недодялаността му, щеше да е отвратена от злобата му и тъпотата му щеше да я влудява. Бракът с Алфред щеше да е ад за нея.

Как можеше да не разбира това? Джак беше объркан. Какво ставаше в ума й? Разбира се, всичко щеше да е по-добро от това да се венчае за мъж, когото не обича. Беше предизвикала сензация с отказа си да се омъжи за Уилям Хамли преди седем години, а сега толкова пасивно бе приела предложението на друг, също толкова неподходящ за нея. Какво си мислеше изобщо?

Джак трябваше да разбере.

Трябваше да поговори с нея, а манастирът ако искаше, можеше да иде по дяволите.

Нави картата, прибра я в долапа и тръгна към вратата. Джоузеф още се подпираше на метлата.

— Излизаш ли? Мислех, че трябваше да стоиш тук, докато циркуиторът дойде да те прибере.

— Майната му на циркуитора — отвърна Джак и излезе навън.

Когато се появи на източното крило на портиците зърна приор Филип, който идваше от строежа на север. Бързо се обърна, но Филип извика след него:

— Джак! Какво правиш? Трябва да си под ограничение.

До гуша му бе дошло от монашеска дисциплина. Пренебрегна го и тръгна в обратната посока към пътеката, водеща от южния портик към малките къщи край новия кей. Но не извади късмет. В този момент брат Пиер, циркуиторът, излезе на пътеката с двамата си помощници. Видяха Джак и замръзнаха. На кръглото като месечина лице на Пиер се изписа изненада и възмущение.

— Спрете онзи послушник, брате циркуитор! — извика Филип.

Пиер изпъна ръка да го спре. Джак го избута настрана. Пиер почервеня и го сграбчи за ръкава, а Джак издърпа ръката си и го удари с юмрук в носа. Пиер изрева, повече от гняв, отколкото от болка. После двамата му помощници скочиха на Джак.