Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Бореше се като полудял и почти се измъкна, но щом Пиер се съвзе от удара в носа си и се включи, тримата успяха да го надвият и го събориха на земята. Джак продължи да се бори, побеснял, че тези манастирски конски говна му пречат да стори нещо наистина важно, да говори с Алиена. Не спираше да повтаря:

— Пуснете ме бе, тъпи копелета!

Двамата помощници седнаха върху него. Пиер се изправи и отри с ръкав окървавения си нос. Филип се появи до него.

Въпреки гнева си Джак видя, че Филип също е ядосан, по-ядосан, отколкото го беше виждал някога.

— Няма да търпя това поведение от никого — заговори той с железен тон. — Ти си монах послушник и ще ми се подчиняваш. — Обърна се към Пиер. — Сложете го в стаята за послушание.

— Не! — извика Джак. — Не можете!

— О, мога и още как — каза Филип с гняв.

Стаята за послушание беше малка килия без прозорци под спалното в южния край, близо до нужниците. Използваха я главно да затварят закононарушители, докато чакат присъдата си от съда на приората или да ги прехвърлят в затвора на шерифа в Шайринг. Но понякога служеше като наказателна килия за монаси, извършили сериозни дисциплинарни нарушения, като мърсуване с манастирски слуги.

Но не затварянето го плашеше — плашеше го това, че нямаше да иде да види Алиена.

— Нищо не разбирате! — изрева той на Филип. — Трябва да говоря с Алиена!

Едва ли можеше да каже нещо по-лошо. Филип се ядоса още повече.

— Точно заради говорене с нея бе наказан първоначално!

— Но аз трябва да говоря с нея!

— Единственото, което трябва да направиш, е да се научиш на страх от Бога и подчинение пред старшите си.

— Не си ми никакъв старши, тъп задник такъв! Нищо не си за мен. Пуснете ме, проклети да сте!

— Отнесете го — разпореди мрачно Филип.

Вече се бе събрала малка тълпа и няколко монаси надигнаха Джак за ръце и крака. Мяташе се като риба на кука, но противниците му бяха много. Не можеше да повярва на случващото се. Понесоха го, докато риташе и се мяташе по пътеката до вратата на стаята за послушание. Някой я отвори.

— Хвърлете го вътре! — изръмжа отмъстително брат Пиер.

Люшнаха го назад и го хвърлила във въздуха. Строполи се върху каменния под. Надигна се, изтръпнал от болката от натъртеното и налетя към вратата, но тя се затръшна точно когато се блъсна в нея и след миг железният тежък лост изтупа отвън и ключът се превъртя в ключалката.

Джак заблъска по вратата колкото сила имаше.

— Пуснете ме! — зарева истерично. — Трябва да я спра да не се венчава за него! Пуснете ме!

Отвън не дойде нито звук. Продължи да вика, настояванията му обърнаха на молба, а гласът му спадна до хленч, после до шепот и накрая заплака в безсилния си гняв.

Накрая очите му пресъхнаха и не можеше повече да плаче.

Дръпна се от вратата. Килията не беше съвсем тъмна: изпод вратата се процеждаше малко светлина и вътре можеше смътно да се вижда. Тръгна покрай стените и заопипва. По следите от длетото по камъните личеше, че килията е строена много отдавна. Помещението беше голо и безлично. Представляваше квадрат около шест стъпки, с колона в единия ъгъл и със скосен таван. Явно трябваше да е било част от по-старо помещение, което бе преградено, за да се използва за затвор. На едната стена имаше пролука като за прозорец, но беше здраво запушен с дъски, а и щеше да е твърде тесен, за да пропълзи някой през него, дори да беше отворен. Каменният под бе влажен на допир. Джак долови постоянно шумолене на вода и разбра, че каналът, минаващ през манастира от яза на мелницата сигурно тече под килията. Това обясняваше и защо подът бе от камък, вместо от утъпкана пръст.

Чувстваше се изцеден. Седна на земята, опря гръб в стената и се загледа в резката светлина под вратата — дразнещото напомняне къде искаше да бъде. Как се докара до това положение? Никога не беше вярвал в манастира, изобщо не беше искал да посвети живота си на Бог — дори не вярваше истински в Бог. Беше станал послушник като решение на непосредствен проблем, начин да остане в Кингсбридж при всичко, което обичаше. Беше си мислил, че винаги, когато поиска, може да се махне. Но сега искаше да напусне, искаше го повече, отколкото си беше представял, а не можеше: беше затворник. „Ще удуша приор Филип, още щом се измъкна оттук“, помисли си Джак. „Дори да ме обесят после за това.“

Това го накара да се зачуди кога ще го освободят. Чу звъна на камбаната за вечеря. Определено смятаха да го държат затворен цялата нощ. Сигурно го обсъждаха в момента. Най-лошите монаси щяха да държат да го накажат за седмица — направо си представяше как Пиер и Ремигий настояват за твърда дисциплина. Други, които го харесваха, можеше да кажат, че една нощ е достатъчно наказание. Какво щеше да каже Филип? Той го харесваше, но сега щеше да е ужасно ядосан, особено след като му каза „Никакъв старши не си ми ти, тъп задник, нищо не си за мен.“ Филип щеше да е изкусен да остави най-твърдолинейните да се наложат. Единствената надежда беше да поискат да го изхвърлят веднага от манастира, което според тях щеше да е по-сурово наказание. Така щеше да може да говори с Алиена преди сватбата. Но Филип щеше да е против това. За Филип изгонването на Джак щеше да е признание за поражение.