Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Да?

— Отвори!

— Кой е?

— Джак.

— Джак!

После — мълчание. Джак зачака.

Алиена затвори отчаяно очи, отпусна се на вратата и притисна буза в грубото дърво. Не Джак. Не и днес. Не и сега.

Гласът му отново се чу — тих и настойчив шепот.

— Алиена, моля те, отвори вратата, бързо! Ако ме хванат, ще ме върнат пак в килията!

Беше чула, че са го затворили — целият град говореше за това. Явно беше избягал. И бе дошъл направо при нея. Сърцето й затупа бързо. Не можеше да го върне.

Вдигна резето и открехна вратата.

Рижата му коса бе полепнала мокра по главата му все едно, че се беше къпал. Носеше обикновени дрехи, не монашеското си расо. Усмихна й се, сякаш това, че я вижда, бе най-хубавото нещо, което му се е случвало някога. После се намръщи и каза:

— Плакала си.

— Защо си дошъл тук?

— Трябваше да те видя.

— Ще се женя днес.

— Знам. Може ли да вляза?

Знаеше, че няма да е редно да го пусне. Но после се сети, че утре щеше да е жената на Алфред, тъй че това можеше да е последният път, в който изобщо ще може да си говори с Джак насаме. Каза си, че й е все едно дали е редно или не. Отвори по-широко вратата. Джак пристъпи вътре, а тя отново затвори и пусна резето.

Стояха един срещу друг. Алиена се притесни не на шега. Беше я зяпнал с отчаян копнеж както човек умиращ от жажда би гледал водопад.

— Не ме гледай така — промълви тя и извърна лице.

— Не се омъжвай за него.

— Трябва.

— Ще бъдеш нещастна.

— Вече съм нещастна.

— Погледни ме, моля те.

Извърна се отново към него и вдигна очи.

— Моля те, кажи ми защо правиш това.

— Защо да съм длъжна да ти отговоря?

— Заради начина, по който ме целуна в старата мелница.

Тя наведе очи и усети как лицето й пламна. Беше се поддала в онзи ден и оттогава изпитваше срам. Сега той го използваше срещу нея. Замълча. Нямаше оправдание.

— След това охладня — каза той.

Задържа погледа си наведен.

— Бяхме такива приятели — продължи той безмилостно. — Цялото онова лято, на поляната ти, до водопада… моите разкази… бяхме толкова щастливи. Там те целунах веднъж. Помниш ли?

Помнеше, разбира се, макар да се беше залъгвала, че изобщо не се е случвало. Сега споменът разтопи сърцето й и тя го погледна през сълзи.

— После направих мелницата да може да тепа плата ти. Бях толкова доволен, че мога да ти помогна. Беше толкова развълнувана като го видя. После отново се целунахме, но този път не беше малка целувка като първата. Този път беше… страстна. — О, Господи, да, помисли си тя и се изчерви отново, и задиша задъхано; и й се искаше да спре, но той продължи. — Държахме се притиснати един до друг, целувахме се дълго. Ти отвори устата си…

— Спри! — извика тя.

— Защо? — каза той грубо. — Какво лошо имаше в това? Защо охладня?

— Защото ме е страх! — отвърна тя, без да мисли и избухна в сълзи. Зарови лицето си в ръце и захлипа. След малко усети дланите му на треперещите си рамене. Не се отдръпна, а после той нежно я прегърна. Тя смъкна ръце от лицето си и заплака в зелената му туника.

Прегърна го през кръста.

Той допря страната си до косата й — грозната й къса безформена коса, още непораснала след пожара — и я погали по гърба като малко дете. Искаше й се да остане така вечно. Но той я отдръпна от себе си, за да може да я погледне в очите и попита:

— Защо те плаши това?

Знаеше отговора, но не можеше да му го каже. Тръсна глава и отстъпи назад, но той я хвана за китките и я задържа до себе си.

— Слушай, Алиена. Искам да знаеш колко ужасно беше това за мен. Ти като че ли ме обичаше, после като че ли ме мразеше, а сега ще се омъжиш за доведения ми брат. Не разбирам. Нищо не знам за тези неща, никога не съм бил влюбен преди. Всичко е толкова болезнено. Не мога да намеря думи да ти опиша колко ми е зле. Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ми обясниш защо трябваше да преживея всичко това?

Чувстваше се изпълнена с угризения. Мисълта, че го бе наранила така жестоко, след като той толкова я беше обичал. Чувстваше се засрамена от начина, по който се бе отнесла с него. Беше й дал само хубави неща, а тя бе съсипала живота му. Длъжна бе да даде обяснение.

— Джак, преди много време ме сполетя нещо. Нещо наистина ужасно, нещо, което си наложих да забравя за години. Не исках никога повече да мисля за това, но когато ти ме целуна така всичко се върна в мен и не можех да го понеса.

— Какво е било? Какво се е случило?

— След като баща ми беше затворен, живеехме в замъка. Двамата с Ричард и един слуга на име Матю. И една нощ Уилям Хамли дойде и ни изхвърли.