Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Но баща ми трябва да е направил нещо, за да го арестуват така.

— За нищо такова не успя да се сети. А накрая скалъпиха престъпление. Някой му даде потир със скъпоценни камъни и му каза, че може да си тръгне. На миля-две оттук го арестуваха и го обесиха за това.

Плачеше.

— Кой направи това?

— Шерифът на Шайринг, приорът на Кингсбридж… все едно е кой.

— А семейството на баща ми? Трябва да е имал родители, братя и сестри…

— Да, имаше голямо семейство, във Франция.

— Защо не е избягал и не се е върнал там?

— Опита веднъж. Заловиха го и го върнаха. Тогава го сложиха в килията. Можеше да се опита отново, разбира се, след като бяхме открили как да се измъкнем оттук. Но не знаеше пътя към дома си, не знаеше и дума на английски и беше безпаричен. Шансовете му бяха нищожни. Все едно, трябваше да го направи. Но тогава изобщо не мислеше, че ще го обесят.

Джак я прегърна, за да я утеши. Беше мокра и разтреперана. Трябваше да излезе оттук и да се подсуши. Стъписан осъзна, че щом тя можеше да излезе оттук, можеше и той. За няколко мига почти бе забравил за Алиена, докато майка му говореше за баща му. Но сега проумя, че желанието му ще се изпълни — можеше да говори с Алиена преди женитбата й.

— Покажи ми изхода.

Тя преглътна сълзите си.

— Хвани ме за ръката и ще те изведа.

Прекосиха килията и той я усети, че слиза надолу.

— Просто се сниши в канала — каза тя. — Поеми си дълбоко дъх и си пъхни главата отдолу. След това пълзиш срещу течението. Не тръгвай по течението, да не се намериш в монашеския нужник. Ще ти свърши дъха, когато почти си стигнал, само запази спокойствие, продължи да пълзиш още малко и ще се справиш.

Спусна се още надолу и Джак изтърва ръката й.

Намери дупката и се пъхна надолу. Стъпалата му почти моментално докоснаха водата. Когато стъпи на дъното на канала, раменете му все още бяха в килията. Преди да се наведе още, намери камъка и го върна на мястото му, мислейки си злорадо как щяха да се озадачат монасите, щом намереха килията празна.

Водата бе студена. Пое си дълбоко дъх, наведе се на ръце и колене и запълзя срещу течението. Продължи колкото можеше по-бързо, а докато пълзеше си представяше постройките отгоре. Минаваше под прохода, после под трапезарията, магерницата и пекарната. Пътят не беше дълъг, но му се струваше, че пълзи цяла вечност. Опита се да се вдигне над повърхността, но си удари главата в покрива на тунела. Паникьоса се, щом въздухът му взе да свършва и си спомни какво каза майка му. Почти беше стигнал. След няколко мига видя светлина пред себе си. Трябваше да се е разсъмвало, докато си говореха в килията. Пропълзя, докато светлината се оказа над него, а след това се изправи и вдиша с облекчение свежия въздух. Щом възстанови дишането си, излезе от рова.

Майка му се беше преоблякла. Беше с чиста суха рокля и изцеждаше мократа. Беше донесла сухи дрехи и за него. На спретната купчинка на брега го чакаше облеклото, което не бе обличал от половин година: ленена риза, зелена вълнена туника, сив клин и кожени ботуши. Майка му се обърна и Джак съблече тежкото монашеско расо, смъкна сандалите и бързо облече своите си дрехи.

Монашеското расо хвърли в рова. Никога повече нямаше да го облече.

— Какво ще правиш сега? — попита майка му.

— Отивам при Алиена.

— Веднага ли? Много е рано.

— Не мога да чакам.

Тя кимна.

— Бъди нежен. Наранена е.

Джак се наведе да я целуне, после импулсивно я прегърна и притисна до себе си.

— Измъкна ме от затвора — засмя се той. — Каква майка!

Тя се усмихна, но очите й бяха влажни.

Стисна я за довиждане и тръгна.

Вече се беше съмнало съвсем, но наоколо нямаше никой, защото бе неделя. Хората не бяха на работа и използваха възможността да поспят до след изгрев-слънце. Джак не знаеше дали трябва да го е страх, че може да го видят. Имаше ли право приор Филип да гони избягал послушник и да го принуди да се върне? А дори да имаше, щеше ли да го поиска? Не знаеше. Само че Филип беше законът в Кингсбридж, а Джак му се беше опълчил, тъй че можеше да си има неприятности. Но сега не можеше да мисли толкова напред.

Стигна до малката къща на Алиена. Хрумна му, че Ричард може да е вътре. Дано да го нямаше. Все едно, нищо не можеше да направи по въпроса. Отиде до вратата и почука леко.

Кривна глава и се заслуша. Никакъв звук отвътре. Почука отново, по-силно този път и в отговор чу шумолене на слама и стъпки.

— Алиена! — каза той полушепнешком.

Чу я как се доближава до вратата, а след това прозвуча уплашеният й глас: