Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Вгледа се в младото му лице, така изпълнено със загриженост и нежност. Спомни си защо бе избягала от всички и бе потърсила усамотение тук. Копнееше да го целуне и виждаше същото желание в очите му. Всяка фибра по тялото й нашепваше да се хвърли в прегръдките му, но знаеше какво трябва да направи. Искаше й се да каже: Обичам те като буря, като лъв, като безпомощна ярост. Но вместо това изрече:

— Мисля, че ще се омъжа за Алфред.

Той я зяпна. Изглеждаше стъписан. После лицето му стана тъжно, с онази старческа мъдра тъга, която не отговаряше на годините му. Помисли си, че ще заплаче, но той се въздържа. Гняв имаше в очите му. Отвори уста, за да й каже нещо, отказа се, поколеба се и най-сетне проговори.

Гласът му излезе като студен вятър.

— По-добре да беше скочила от прозорците.

Обърна й гръб и се върна в църковния двор.

„Изгубих го завинаги“, помисли си Алиена с разбито сърце.

Бяха видели Джак да се измъква от църковния двор в Деня на жътвата. Не беше сериозно прегрешение, но го бяха хващали няколко пъти преди и фактът, че бе излязъл, за да говори с неомъжена жена, утежняваше положението му. Нарушението му бе обсъдено на катедралния съвет и му се отреди да бъде поставен под ограничение. Това означаваше, че е ограничен да стои само в чертите на манастира с килиите и криптата, и трябваше да бъде придружаван всеки път, щом тръгнеше за друга сграда.

Джак почти не обърна внимание на това. Тъй опустошен се чувстваше от думите на Алиена, че всичко друго беше без значение. И с бой с камшици да го бяха наказали, щеше да го приеме със същото безразличие.

Разбира се, никой не поставяше под въпрос работата му по катедралата. Но по-голямата част от удоволствието си беше отишло, откакто ръководството бе поето от Алфред. Сега прекарваше следобедите в четене. Латинският му стремително се бе подобрил и вече можеше да чете всичко, макар и бавно. И понеже се очакваше да чете, за да усъвършенства латинския си, а не с друга някоя цел, разрешаваха му да ползва всяка книга, която си хареса. Колкото и да беше малка библиотеката, имаше няколко труда по философия и математика и Джак се потопи в тях с въодушевление.

Повечето от това, което четеше, го разочароваше. Имаше страници, пълни с генеалогии, монотонни описания на чудеса, извършени от отдавна мъртви светци и безкрайни теологични разсъждения. Първата книга, която наистина му допадна, разказваше цялата история от Сътворението на света до основаването на Приората Кингсбридж и когато я довърши, имаше чувството, че знае всичко, което се е случвало някога. След време осъзна несъстоятелността на претенциите на книгата да разказва за всички събития, защото в края на краищата нещата се случваха винаги и навсякъде, не само в Кингсбридж и Англия, но и в Нормандия, Анжу, Париж, Рим, Етиопия и Йерусалим, тъй че авторът трябваше да е допуснал много пропуски. Все пак книгата му даде усещане, каквото никога досега не бе имал. Почувства миналото като разказ, в който събитията водят от едно към друго и осъзна света не като безгранична мистерия, а като нещо цялостно, което би могло да бъде проумяно.

Още по-интригуващи бяха загадките. Един философ питаше защо слаб човек може да измести тежък камък с лост. До този миг това изобщо не бе изглеждало странно на Джак, но сега въпросът го загложди. Веднъж бе прекарал няколко седмици на кариерата и си спомни, че когато един камък не можеше да бъде преместен с железен лост една стъпка дълъг, решението обикновено беше да се използва лост две стъпки дълъг. Защо един и същи мъж не можеше да премести камъка с къс лос, а можеше да го направи с дълъг? Този въпрос водеше към други. Катедралните строители използваха огромно въртящо се колело, за да вдигат големи камъни и дървета до покрива. Товарът в края на въжето бе твърде тежък, за да го вдигне с ръце един мъж, но същият мъж можеше да върти колелото, което навива въжето и товарът да се издига. Как бе възможно това?

Подобни разсъждения го разсейваха за известно време, но мислите му се връщаха отново и отново на Алиена. Стоеше на двора с тежък том разтворен на аналоя и си спомняше онази сутрин в старата воденица, когато я беше целунал. Можеше да си припомни всеки миг от онази целувка, от първия лек допир на устните до възбуждащото трепкане на езика й в устата му. Цялото му тяло се бе притиснало в нейното, тъй че можеше да усети очертанията на гърдите й и бедрата й. Споменът бе толкова силен, че все едно го изживяваше всеки път, отново и отново.