Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Едно от момичетата донесе на Ричард хляб със сол да го опита. Той си отчупи, но не кусна. Изглеждаше стъписан.

— Както и да е, радвам се, че си жив и здрав.

Той кимна.

— Стивън е тръгнал към Оксфорд, където се е скрила Мод. Войната може скоро да свърши. Но ми трябва нов меч — дойдох за малко пари. — Хапна малко от хляба. Лицето му си върна цвета. — Боже, много е вкусен. После можем да си опечем месо.

Изведнъж тя се уплаши от него. Знаеше, че ще й се разгневи, а нямаше сили да го изтърпи.

— Нямам месо.

— Ами, вземи от касапина тогава!

— Не се сърди, Ричард. — Ръцете й затрепериха.

— Не се сърдя — отвърна той раздразнено. — Какво ти става?

— Всичката ми вълна изгоря в пожара — рече тя и го погледна със страх, очаквайки да избухне.

Той се намръщи, погледна я, преглътна и хвърли кората от хляба.

— Всичката?

— Всичката.

— Но трябва да са ти останали някакви пари още.

— Никакви.

— Защо? Винаги държеше онзи сандък с пенита заровен под пода…

— Не и през май. Похарчих ги всички за вълна — до последното пени. И заех четирийсет фунта от горкия Малахи, които не мога да изплатя. Ясно е, че не мога да ти купя нов меч. Не мога дори парче месо да ти купя за вечеря. Напълно разорени сме.

— И как ще я карам тогава? — извика той ядосано. Конят му изпъна уши и застъпва неспокойно на място.

— Не знам! — проплака Алиена. — Не викай, плашиш коня си. — Очите й се насълзиха.

— Уилям Хамли е направил всичко това — процеди Ричард през зъби. — Някой ден ще го заколя като дебела свиня, заклевам се във всички светии.

Алфред дойде при тях. Рошавата му брада бе пълна с трохи, а в ръката си държеше краешник хляб със сливи.

— Опитай от този — предложи на Ричард.

— Не съм гладен — отвърна му сухо той.

Алфред погледна Алиена.

— Какво има?

Ричард отговори вместо нея.

— Току-що ми каза, че сме разорени.

Алфред кимна.

— Всеки загуби по нещо, но Алиена загуби всичко.

— Разбираш какво значи това за мен. — Ричард уж говореше на него, но гледаше нея обвиняващо. — Аз съм свършен. Ако не мога да си набавя въоръжение, ако не мога да платя на хората си и не мога да купя коне, не мога да се бия за крал Стивън. Кариерата ми на рицар е свършила и никога няма да стана граф на Шайринг.

— Алиена би могла да се омъжи за богат мъж — подхвърли Алфред.

Ричард се изсмя презрително.

— Тя ги отхвърли всички.

— Някой от тях би могъл да й предложи отново.

— Как ли пък не. — Лицето на брат й се изкриви в жестока усмивка. — Можем да напишем писма до всички отхвърлени кандидати, да им кажем, че е загубила всичките си пари и вече е готова да премисли…

— Стига. — Алфред сложи ръка на рамото му и Ричард млъкна. Обърна се към нея. — Помниш ли какво ти казах миналата година, на първия обед на енорийското настоятелство?

Сърцето й изстина. Не можеше да повярва, че Алфред ще повдигне отново въпроса. Нямаше сили да се справи с това.

— И се надявам, че помниш отговора ми.

— Все още те обичам.

Ричард ги погледна изненадан.

Алфред продължи:

— Все още искам да се оженя за теб. Алиена, ще бъдеш ли моя жена?

— Не!

Искаше й се да каже още нещо, да добави нещо, което да го направи окончателно и невъзвратимо, но се чувстваше ужасно уморена. Погледна от единия към другия и обратно, и усети, че нищо повече не може да понесе. Обърна им гръб, прекоси бързо моравата и тръгна по моста към града.

Беше уморена и ядосана, че Алфред повтори предложението си пред брат й. Предпочиташе Ричард да не знае за това. Три месеца бяха минали от пожара — защо го беше оставил Алфред чак за този момент? Чакал беше Ричард да се върне и да изиграе хода си пред него.

Вървеше през запустелите нови улици. Всички бяха в манастира и опитваха хлябовете. Къщата й беше в новия бедняшки квартал, долу при кея. Наемите там бяха ниски, но все пак нямаше представа как щеше да го плаща.

Ричард я догони на коня, а после слезе и тръгна до нея.

— Целият град мирише на прясно дърво — подхвърли небрежно. — И всичко е толкова чисто!

Алиена бе свикнала с новия облик на градчето, но той го виждаше за първи път. Наистина беше необичайно чисто. Пожарът беше помел влажното изгнило дърво на старите сгради със сламените покриви, потъмнели с годините от мазната пепел на готварските огнища, с мръсните стари конюшни и вонящите торища. Миришеше на свежо: прясно дърво, прясна слама, прясна тръстика на подовете, дори прясна вар на стените на по-заможните къщи. Огънят като че ли беше обогатил почвата, тъй че по ъглите бяха поникнали диви цветя. Някой бе подхвърлил колко малко хора са се поболели след бедствието, а това подкрепяше теорията, поддържана от много философи, според която болестите се разпространяват от зловонни изпарения.