Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Филип се замисли. Беше въпрос на баланс между предимството на устойчивия на пожар покрив и недостатъка на още четири години строителство — и още четири години разходи. Допълнителната цена изглеждаше много отдалечена в бъдещето, докато изгодата от безопасността бе непосредствена.

— Мисля, че ще го обсъдя с братята на съвета. Но ми изглежда добра идея.

Алфред му благодари и напусна, а след като си отиде, Филип остана да седи втренчен във вратата и зачуден дали всъщност имаше смисъл да търси нов майстор.

В Деня на жътвата 3 3 1 август — Б.пр. Кингсбридж направи великолепно изложение. На заранта всяко домакинство омеси пита — жътвата тъкмо бе започнала, тъй че брашното беше евтино и в изобилие. Който нямаше пещ вкъщи опече питата при съседите си или в огромните пещи на манастира и на двамата градски пекари, Пеги Бакстър и Джак-ат-Новен. По пладне въздухът се изпълни с миризмата на пресен хляб и всички огладняха. Питите бяха изложени на масите, подредени върху моравата отвъд реката и всички обикаляха да им се възхитят. Една не си приличаше с друга. Много от тях бяха с плодове или с някаква плънка: имаше хляб със сушени сливи, хляб със стафиди, хляб с джинджифил, хляб със захар, хляб с лук, хляб с чесън и какво ли още не. Други бяха оцветени в зелено с магданоз, в жълто с жълтък, в червено със сандалово дърво или в мораво с млечка. Имаше пити с всевъзможни чудати форми: триъгълници, конуси, топки, звезди, овали, пирамиди, волути и дори осморки. Други бяха още по-амбициозни: имаше самуни с форма на зайци, мечки, маймуни и дракони. Издигаха се къщи и замъци от хляб. Но най-великолепен по общо съгласие беше хлябът на Елън и Марта, който представляваше катедралата, след като бъдеше завършена, според плана на покойния й съпруг, Том.

Скръбта на Елън беше ужасна гледка. Плакала бе като изтерзана душа нощ след нощ и никой не можеше да я утеши. Дори сега, два месеца по-късно, изглеждаше изпита и с хлътнали очи. Но двете с Марта като че ли съумяваха да се крепят една друга, а направата на хляба като катедрала изглежда им бе донесло малко утеха.

Алиена постоя дълго, загледана в изделието на Елън. Жалко, че и тя не можеше да намери нещо за правене, което да й донесе утеха. Нищо не можеше да я въодушеви. Когато започна опитването на хлябовете, обикаляше апатично от маса на маса, без да хапне залък. Дори не беше искала да си направи къща, докато приор Филип й каза да се вземе в ръце, а Алфред й донесе дърва и възложи на няколко от хората си да й помогнат. Все още се хранеше всеки ден в манастира, когато изобщо се сетеше да яде. Нямаше сили за нищо. Ако й хрумнеше да направи нещо за себе си — да стъкми кухненска пейка от останали от строежа парчета дърво, да довърши стените на дома си, като запълни цепнатините с кал от реката или да направи примка, за да хване птици за ядене, си спомняше колко труд беше хвърлила, за да развие търговията си с вълна и колко бързо бе пропаднало всичко. Тогава губеше всякакво въодушевление. Така живееше ден за ден. Ставаше късно, отиваше до манастира да хапне ако изпита глад, прекарваше по цял ден загледана в течащата река и лягаше да спи в сламата в новата си къща, щом се стъмнеше.

Въпреки унинието си осъзнаваше, че този Празник на жътвата не е нищо повече от преструвка. Градът беше пресъграден и хората си вършеха работата както преди, но бедствието все още хвърляше дълга сянка и тя долавяше дълбокия подмолен страх, скрит зад фасадата на благополучието. Повечето хора умееха по-добре от нея да се преструват, че уж всичко е наред, но всъщност всички споделяха чувството й, че това няма да трае дълго, че каквото и да съградят сега, ще бъде унищожено отново.

Докато стоеше и гледаше вяло купищата хлябове, пристигна Ричард, брат й. Дойде по моста от запустелия град, повел коня си. Отишъл бе да се бие за Стивън още преди бедствието и беше изумен от това, което заварваше.

— Какво, по дяволите, е станало тук? Не мога да намеря къщата ни — целият град се е променил!

— Уилям Хамли дойде в деня на Панаира на вълната с отряд войници и запалиха града — отвърна Алиена.

Брат й пребледня стъписан и белегът на дясното му ухо се наля с кръв.

— Уилям! Оня дявол!

— Имаме нова къща обаче — продължи тя вяло. — Алфред ми я вдигна. Но е много по-малка и е долу при новия кей.

— Какво е станало с теб? — зяпна я Ричард. — Оплешивяла си и веждите ти ги няма.

— Косата ми изгоря.

— Той не е…

Алиена поклати глава.

— Този път не.