Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Докато чакаха да поднесат обяда, Уилям каза:

— Стивън би трябвало да потвърди сега графството ми.

— Би трябвало — съгласи се Уейлрън. — Но това не значи, че ще го направи.

— Но аз се връщам на неговата страна!

— Ричард от Кингсбридж не я е оставял.

Уилям си позволи самодоволна усмивка.

— Мисля, че премахнах заплахата от Ричард.

— О? И как?

— Ричард никога не е имал земя. Единственото, което му помагаше да се прави на рицар, бяха парите на сестра му.

— Не е обичайно, но вършеше работа досега.

— Но сестра му вече няма никакви пари. Вчера запалих стоката й. Тя е в окаяно положение. Също и Ричард.

— В такъв случай е въпрос само на време да изчезне от погледа ни. И тогава, струва ми се, графството ще е твое — кимна Уейлрън одобрително.

Обядът бе готов. Войниците на Уилям насядаха при слугите и зафлиртуваха с перачките в палата. Уилям бе настанен в челото на масата с Уейлрън и архидяконите му. След като вече му бе олекнало, завидя на мъжете с перачките — архидяконите се оказаха скучна компания.

Дякон Балдуин му поднесе блюдо с грах и заговори:

— Лорд Уилям, как ще предотвратите някой друг да направи това, което приор Филип се опита да направи и да открие свой панаир на вълната?

Въпросът го изненада.

— Не биха посмели!

— Друг монах едва ли. Но някой граф би могъл.

— Ще му трябва позволително.

— Може да получи, ако е воювал на страната на Стивън.

— Не и в това графство.

— Балдуин е прав, Уилям — намеси се епископ Уейлрън. — По границите на цялото ви графство има градчета, които биха могли да поддържат панаир на вълната: Уилтън, Дивайзис, Уелс, Марлбъро, Уолингфорд…

— Запалих Кингсбридж, мога да запаля всяко друго място — отвърна Уилям раздразнено. Глътна от виното. Ядоса го, че оспорваха така победата му.

Уейлрън взе франзела пресен хляб и я разчупи, без да яде.

— Кингсбридж е лесен. Няма крепостна стена, няма замък, няма дори голяма църква, за да потърсят хората убежище там — възрази епископът. — И се управлява от монах, който няма рицари или войници. Кингсбридж е беззащитен. Повечето градове не са.

Дякон Балдуин добави:

— А щом свърши гражданската война, който и да я спечели, няма да можете повече да палите град като Кингсбридж безнаказано. Това е нарушение на кралския мир. Никой крал няма да го пренебрегне в мирно време.

Уилям разбра правотата им и това го ядоса.

— Значи цялата работа може да е била за нищо.

Остави ножа на масата. Стомахът му се беше стегнал от напрежение и не можеше повече да яде.

— Алиена, разбира се, е разорена, което оставя известна празнина — каза Уейлрън.

Уилям не схвана мисълта му.

— Какво имате предвид?

— Тази година повечето вълна в графството беше продадена на нея. Какво ще стане следващата година?

— Не знам.

Уейлрън продължи със същия разсъдлив тон:

— Освен приор Филип, всички производители на вълна на мили околовръст са арендатори или на графа, или на епископа. Графът си ти, макар да нямаш още титлата, а аз съм епископът. Ако принудим всички свои арендатори да продават вълната си на нас, ще контролираме две трети от вълнената търговия в графството. Ще продаваме на Панаира на вълната в Шайринг. Няма да е останала достатъчно стока, която да покрие друг панаир, дори някой да получи позволително.

Идеята беше гениална, веднага осъзна Уилям.

— И ще печелим толкова, колкото печелеше Алиена.

— Точно така. — Уейлрън отхапа деликатно от месото пред него и сдъвка замислено. — И тъй, ти опожари Кингсбридж, унищожи най-опасния си враг и създаде нов източник на доход за себе си. Не е зле за един ден.

Уилям отпи здрава глътка от виното усети топлината в стомаха си. Погледна над масата и очите му се спряха на едно добре закръглено тъмнокосо момиче, което се усмихваше кокетно на двама от мъжете му. Може би щеше да я има тази нощ. Знаеше как ще стане. След като я притиснеше в ъгъла и я хвърлеше на пода, щом вдигнеше полата й, щеше да си спомни лицето на Алиена, ужаса и отчаянието й, когато видя как пламнаха чувалите й с вълна. И тогава щеше да може да го направи. Усмихна се и си взе нов къс от сърнешкия бут.

Приор Филип бе потресен до дъното на душата си от изгарянето на Кингсбридж. Изненадващия ход на Уилям, жестокостта на нападението, ужасните сцени, когато тълпата изпадна в паника, кошмарното избиване и собственото му пълно безсилие — всичко това го беше смазало.

Най-лошото от всичко бе смъртта на Том Строителя. Майстор във всяка област от занаята си и надарен с множество умения, от Том се очакваше да продължи строежа на катедралата до пълното й завършване. Беше също тъй най-близкият приятел на Филип извън монашеските среди. Бяха разговаряли поне веднъж на ден и заедно се бяха борили да намерят решения на безкрайното разнообразие от проблеми, пред които се изправяха в огромното си начинание. Том бе притежавал рядкото съчетание от мъдрост и смирение, заради което бе истинска радост да се работи с него. Струваше му се невъзможно, че го няма повече.