Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Погледът му се спря на един едър русокос мъж върху грамаден боен кон, който газеше през човешкото множество. Уилям Хамли.

Гняв се надигна в гърлото на Филип. Мисълта, че касапницата и погромът, които се вихреха наоколо, са предизвикани нарочно, заради алчност и гордост, почти го доведе до лудост. Извика, колкото му глас държи:

— Виждам те, Уилям Хамли!

Уилям чу името си над писъците на тълпата. Дръпна юздите на коня си и извърна очи към Филип.

— В ада ще идеш за това! — изрева Филип.

Лицето на Уилям се беше наляло с червенина и очите му грееха, жадни за кръв. Дори заплахата от онова, което най-много го плашеше, днес нямаше никакво въздействие над него. Беше като обезумял.

— Това е адът, монах! — извика той в отговор, после обърна коня си и продължи напред.

Изведнъж се оказа, че всички наоколо са изчезнали, и конниците, и тълпите. Джак пусна Алиена и се изправи. Дясната му ръка беше изтръпнала. Спомни си, че бе поел удара, насочен към главата й. Радваше се, че ръката го боли. Надяваше се още дълго да го боли, за да му напомня.

Складът се бе превърнал в огнен пъкъл, а наоколо горяха по-малки пожари. Земята бе осеяна с човешки тела, някои още се движеха, плувнали в кръв, други лежаха застинали. Беше тихо. Чуваше се само пращенето на пламъците. Тълпата си бе отишла по един или друг начин, оставяйки зад себе си мъртвите. Джак беше замаян. Никога не беше виждал бойно поле, но си представи, че трябва да изглежда така.

Алиена заплака. Той сложи ръка на рамото й да я утеши, но тя го отблъсна. Беше спасил живота й, но й беше все едно. Интересуваше я само проклетата вълна, вече невъзвратимо загубена в пушеците. Погледа я за миг, обзет от тъга. Повечето от косата й бе изгоряла и вече не изглеждаше красива, но той все така я обичаше. Сърцето го заболя, че я вижда толкова отчаяна, а не може да й предложи утеха.

Сигурен беше, че няма да се опита повече да влезе в склада. Беше притеснен за другите от семейството си, затова я остави и тръгна да ги потърси.

Лицето го заболя. Докосна бузата си и допирът на ръката му го жилна. Сигурно и той беше обгорял. Погледна телата по земята. Искаше му се да направи нещо за ранените, но не знаеше откъде да започне. Затърси с очи познати лица с надеждата да не види нето едно. Майка му и Марта бяха отишли в църковния двор — бяха много пред тълпата. Дали Том беше намерил Алфред? Зави към портиците. И тогава видя Том.

Едрото тяло на пастрока му лежеше проснато върху разкаляната земя. Беше съвсем застинал. Лицето му до веждите бе разпознаваемо, дори изглеждаше кротко като в сън, ала челото му беше разбито и черепът — натрошен. Джак се ужаси. Не можеше да го понесе. Том не можеше да е мъртъв. Но в тялото пред него нямаше живот. Извърна очи настрани, преглътна и погледна отново. Беше Том и беше мъртъв.

Джак коленичи до него. Обзе го порив да направи или да каже нещо и за първи път осъзна защо хората обичаха да се молят за мъртвите.

— Ще липсваш ужасно на мама — промълви той. Спомни си ужасните думи, които бе казал на Том в деня, когато се сбиха с Алфред. — Повечето не бе истина — изрече през сълзи. — Ти не ме остави. Хранеше ме и се грижеше за мен, и направи мама щастлива, истински щастлива.

Но имаше нещо по-важно от всичко това, помисли си Джак. Том му беше дал нещо много по-голямо от храна и подслон, нещо, което дори родният му баща нямаше да може да му даде. Нещо, което беше страст, вещина, изкуство и начин на живот.

— Ти ми даде катедралата — прошепна Джак на мъртвия. — Благодаря ти.

Прокобата на Филип провали целия му триумф. Вместо задоволство и тържество, Уилям изпитваше ужас, че ще отиде в ада заради стореното.

Беше му отвърнал много дръзко и с присмех: „Това е адът, монах!“ Но това бе в разгара на щурма. Когато изведе хората си от горящия град, когато копитата на конете им и туптенето на сърцата им забавиха ритъм, когато можеше вече да погледне назад към погрома и да си помисли колко хора беше ранил, изгорил и убил, тогава си спомни гневното лице на Филип, пръста му, сочещ надолу към земните недра и думите му, натежали с орис: „Ще идеш в ада за това!“

До падането на нощта вече бе съвсем потиснат. Войниците му искаха да говорят за набега, да преживеят отново върховите мигове и да се насладят на погрома, но скоро настроението му ги зарази и всички потънаха в хладно мълчание. Прекараха нощта в чифлика на един от по-големите арендатори на Уилям. На вечерята мрачните мъже се напиха до несвяст. Арендаторът, който знаеше как се чувстват обикновено мъжете след битка, бе довел някакви курви от Шайринг, но работата им не потръгна. Уилям лежа буден цялата нощ, обзет от ужас, че може да умре, докато спи и да отиде право в ада.