Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Изведнъж се уплаши.

— Боже Господи, кои са онези хора? — възкликна Том на глас.

— Няма да казваш „Господи“ — смъмри го Джонатан.

Които и да бяха, означаваха беда.

Том забърза надолу по стъпалата. Множеството завика радостно, щом скочи на земята. Не им обърна внимание. Къде бяха Елън и децата? Огледа наоколо, но не можа да ги види.

Джонатан се опита да се отскубне от ръцете му. Том го задържа здраво. След като най-малкото му дете беше тук, първо трябваше да го прибере някъде на безопасно. След това можеше да намери другите. Запровира се между хората към вратата към църковния двор. Беше заключена отвътре, за да опази монашеския покой от суетите на панаира. Том затропа по нея и завика:

— Отворете! Отворете!

Нищо не последва.

Дори не беше сигурен дали има някой в портиците. Нямаше време за мислене. Отстъпи назад, остави долу Джонатан, вдигна голямото стъпало на ботуша си и изрита вратата. Дървото около резето изпращя. Изрита отново, по-силно. Вратата излетя навътре. От другата страна стоеше стар монах и гледаше стъписано. Том вдигна Джонатан и му го подаде.

— Пазете го вътре — каза на стареца. — Ще има неприятност.

Старият монах кимна объркано и хвана Джони заръката.

Том затвори портата.

Сега трябваше да намери останалите от семейството си сред множество от над хиляда души.

Почти неизпълнимата задача го уплаши. Не можеше да види и едно познато лице. Качи се на една празна бъчва от бира, за да вижда по-добре. Беше пладне и панаирът бе в разгара си. Тълпата се движеше като бавна река по проходите между щандовете и имаше въртопи около продавачите на храна и пиене, където хората се редяха да купят обеда си. Очите му зашариха из множеството, но не можеше да види никой от семейството си. Беше отчаян. Загледа над покривите на къщите. Ездачите почти бяха стигнали до моста и бяха подкарали в галоп. Всички бяха войници и носеха факли. Том се ужаси. Щеше да има погром.

Изведнъж зърна Джак, застанал точно до него. Беше вдигнал глава и го гледаше насмешливо.

— Защо стоиш на тая бъчва? — попита той.

— Ще има неприятности! — каза припряно Том. — Майка ти къде е?

— При щанда на Алиена. Какви неприятности?

— Лоши. Къде са Алфред и Марта?

— Марта е с мама. Алфред гледа боя с петли. Какво има?

— Виж сам.

Подаде му ръка. Джак се покачи на ръба на бъчвата пред Том. Ездачите изтрополиха по моста и нахлуха в селището.

— Боже Господи, кои са тия? — възкликна Джак.

Том заслони очи и се загледа към водача им, едър мъж на боен кон. Позна жълтеникавата коса и плещестата фигура.

— Уилям Хамли.

Щом ездачите стигнаха до първите къщи, опряха запалените факли в сламата на покривите и ги подпалиха.

— Палят града! — избухна Джак.

— Ще е по-лошо, отколкото мислех — каза Том. — Слизай.

Двамата скочиха на земята.

— Аз ще прибера мама и Марта — каза Джак.

— Заведи ги в църковния двор. Там ще е единственото безопасно място. Ако монасите се опрат, кажи им да вървят на майната си.

— Ако заключат вратата?

— Разбий резето. Бързо! Аз ще доведа Алфред. Бягай!

Джак забърза. Том се запъти към боя с петли и заизбутва грубо хората настрана. Няколко души възроптаха, но той ги пренебрегна и те млъкнаха, като видяха ръста му и каменната решителност, изписана на лицето му. Много скоро пушекът от запалените къщи задуха в манастирския двор. Том го надуши и забеляза, че още двама край него задушиха във въздуха, обзети от любопитство. Имаше само още няколко мига, докато паниката се разрази.

Боят с петли беше близо до портата на манастира. Около зрелището се беше струпала голяма и шумна тълпа. Том се запровира през нея, докато търсеше с очи Алфред. В земята бе издълбана плитка яма, широка няколко стъпки. В центъра й два петела се деряха на късове с клюнове и нокти с метални шипове по тях. Перушина и кръв хвърчаха навсякъде. Алфред беше почти най-отпред, гледаше напрегнато и ревеше с цяло гърло за една от окаяните птици. Баща му се провря между гъмжилото от хора и го сграбчи за рамото.

— Хайде с мен!

— Заложих шест пенса на черния! — извика му в отговор Алфред.

— Трябва да се махаме оттук! — изрева Том. В този момент облакът дим се разнесе над ямата с петлите. — Не надушваш ли огъня?

Един-двама от зяпачите чуха думата „огън“ и го погледнаха с любопитство. Миризмата лъхна отново и те я усетиха. Алфред също я надуши.

— Какво става?

— Градът гори!

Изведнъж всички поискаха да си тръгнат. Мъжете се разпръснаха във всички посоки, забутаха и заблъскаха. В ямата черният петел уби белия, но никой повече не го интересуваше. Алфред понечи да тръгне в грешната посока, но Том го сграбчи.