Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Едва потисна ужаса, надигнал се горчив в гърлото му.

Скелето не се опираше на земята, а на тежки греди, набити в нарочно оставени дупки високо в стените. Тези греди стърчаха на около шест стъпки навън. Пряко на тях бяха наредени и стегнати с въжета здрави пилони, а след това върху пилоните бяха поставени подпори от гъвкави млади дръвчета, оплетени с тръстика. До скелето обикновено се стигаше по спиралните каменни стълбища, вградени във вътрешността на стените. Но тези стълбища бяха затворени днес. Тъй че как се бе покатерил чак горе Джонатан? Нямаше никакви стълби — Том се беше погрижил за това, а Джак бе проверил още веднъж. Детето трябваше да се е изкачило по стъпалчатия край на недовършената стена. Краищата бяха затрупани с дърва, за да не осигуряват лесен достъп, но Джонатан можеше да се е изкатерил по тях. Детето бе изпълнено със самоувереност, макар че все падаше от нещо поне веднъж на ден.

Том стигна до подножието на стената и погледна нагоре ужасен. Джонатан си играеше най-безгрижно на осемдесет стъпки горе. Страх го стисна за гърлото с ледена ръка и той извика колкото му глас държи:

— Джонатан!

Хората наоколо му бяха стъписани и загледаха нагоре да видят по кого вика. Щом зърнаха детето горе на скелето, засочиха на приятелите си. Събра се малка тълпа.

Джонатан не беше чул. Том събра шепи пред устата си и извика отново:

— Джонатан! Джонатан!

Този път момченцето го чу. Погледна надолу, видя го и махна с ръчичка.

Том извика:

— Слизай долу!

Джонатан като че ли се канеше да се подчини, но после погледна стената, по която трябваше да тръгне и стръмните стъпала, по които да слезе, и премисли.

— Не мога! — извика в отговор и тънкият му гласец се понесе към хората долу.

Том разбра, че се налага да се качи и да го вземе.

— Просто стой където си, докато стигна до теб! — извика му.

Избута преградата от дърва от най-долните стъпала и се качи на стената.

Беше три стъпки широка долу, но нагоре се стесняваше. Заизкачва се бавно. Изкусен беше да затича нагоре, но си наложи спокойствие. Когато се озърна нагоре, видя Джонатан седнал на ръба на скелето, където полюшваше късите си крачета над стръмния пропад.

Най-горе стената бе едва две стъпки дебела. Въпреки това бе достатъчно широка, за да се върви по нея, стига да има човек здрави нерви, а Том имаше. Застъпва бавно, скочи на скелето и взе Джонатан в прегръдката си. Изпъшка облекчено.

— Глупаво момче такова — промълви той, но гласът му бе пълен с обич и Джонатан се сгуши до него.

След малко Том отново погледна надолу. Видя море от извърнати нагоре лица: гледаха ги над сто души. Сигурно си мислеха, че е поредното представление като разкъсването на мечката. Каза на Джонатан:

— Добре, хайде да слезем сега. — Постави момчето на стената и го окуражи: — Аз ще съм точно зад теб, тъй че не се безпокой.

Джонатан не беше убеден.

— Страх ме е. — Вдигна ръчички да го вземат и когато Том се поколеба, детето се разплака.

— Добре, добре, ще те нося — успокои го Том.

Не му харесваше много, но Джонатан беше твърде уплашен, за да се разчита на него на тази височина. Том стъпи на стената, клекна до Джонатан, вдигна го и се изправи.

Джонатан се вкопчи здраво в него.

Том пристъпи напред. Заради детето в ръцете си не можеше да вижда камъните точно пред краката си. Това не можеше да се избегне. Със свито сърце запристъпва бавно по стената, като наместваше внимателно ходилата си. Не изпитваше страх за себе си, но заради детето в ръцете си се беше вцепенил от ужас. Най-после стигна до началото на стъпалата. На равното не беше по-широко, но със стъпалата пред него положението му се стори някак по-малко рисковано. Заслиза обнадежден. С всяко следващо стъпало ставаше все по-спокоен. Когато стигна нивото на галерията и стената се ушири на три стъпки се спря, за да успокои дъха си.

Погледна навън, над манастирския двор и над Кингсбридж, към полята и там видя нещо, което го озадачи. По пътя, който водеше към Кингсбридж, на около половин миля в далечината, се вдигаше облак прах. След малко осъзна, че вижда голям отряд конници, които се приближават в бърз тръс към градчето. Загледа се в далечината, мъчейки се да различи кои са. Първата му мисъл бе, че трябва да е някой много богат търговец или група търговци с голяма свита, но бяха твърде много и някак си не приличаха на цивилни. Опита се да разбере какво го притеснява в тях. Когато се приближиха видя, че някои от яздят бойни коне, повечето имаха шлемове и бяха въоръжени до зъби.