Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Не очакваше да види купувачите си до пладне. Щяха да са само петима или шестима. Всички щяха да се знаят помежду си, а и тя щеше да познава повечето от тях от предишните години. Щеше да предложи на всеки чаша вино, да седнат и да поговорят. След това щеше да им покаже стоката си. Купувачът щеше да я помоли да отвори един-два чувала — никога от най-горните, разбира се. Щеше да бръкне дълбоко с ръка и да извади шепа вълна. Щеше да раздърпа влакната, за да види дължината им, да ги потърка между пръстите си да пробва мекотата им и да ги помирише. Накрая щеше да предложи да изкупи цялата й стока на нелепо смешна цена, а Алиена щеше да му откаже. Щеше да му каже своята начална цена, а той щеше да поклати глава. После щяха да изпият още по чаша вино.

Алиена щеше да мине през същия ритуал с друг купувач. Щеше да предложи обяд на всички, които са там по обед. Някой щеше да предложи да вземе цялото количество вълна на цена не много по-висока от тази, която Алиена е платила. Тя щеше да контрира, като смъкне малко продажната си цена. В ранния следобед щеше да започне да сключва сделки. Първата щеше да е на ниска цена. Другите търговци щяха да настояват да се спазари с тях на същата цена, но тя щеше да откаже. Цената щеше да се вдига през целия следобед. Ако се вдигаше прекалено бързо, търговията щеше да е бавна, докато търговците преценят колко бързо могат да попълнят квотите си другаде. Ако поискаше по-малко, отколкото са готови да платят, щеше да го разбере по относителната бързина, с която се съгласяват. Щеше да сключва сделките една по една, а слугите й щяха да започнат да товарят грамадните чували с вълна на волските талиги с огромните им дървени колела, докато Алиена претегля тежките кесии със сребърни пенита и гулдени.

Нямаше съмнение, че днес щеше да събере повече пари от когато и да било досега. Имаше два пъти повече за продан, а цените на вълната се бяха вдигнали. Канеше се отново да изкупи предварително добива на Филип и имаше таен план да си построи каменна къща, с просторни мазета за складиране на вълна, изящна и удобна зала и хубава спалня на горния етаж само за нея. Бъдещето й беше сигурно и се чувстваше уверена, че ще може да подкрепя Ричард, докато има нужда от нея. Всичко изглеждаше наред.

Точно затова бе толкова странно, че се чувстваше напълно и изцяло нещастна.

Бяха изтекли почти пълни четири години откакто Елън се беше завърнала в Кингсбридж и това бяха най-хубавите четири години от живота на Том.

Болката от смъртта на Агнес бе позаглъхнала. Все още я носеше, но вече го нямаше онова смущаващо чувство, че всеки момент може да избухне в сълзи без никаква явна причина. Все още водеше въображаемите си разговори с нея, в които й разказваше за децата, за приор Филип и за катедралата. Но разговорите бяха по-редки. Горчиво-сладкият спомен за нея не помрачаваше любовта му към Елън. Можеше да живее в настоящето. Това, че вижда Елън, че я докосва, че разговаря с нея и спи с нея, бяха ежедневните му радости.

Беше наранен дълбоко от думите на Джак, че никога не се е грижил за него, в деня, когато Алфред и Джак се сбиха. И това обвинение бе засенчило дори ужасното разкритие, че Джак е подпалил старата катедрала. Беше се тормозил няколко седмици, но накрая бе решил, че Джак просто греши. Том бе направил всичко, което бе по силите му и никой не можеше да стори повече. След като стигна до това заключение, престана да се тревожи.

Строенето на катедралата Кингсбридж бе най-дълбоко удовлетворителната работа, която бе вършил някога. Носеше отговорност за целия замисъл и за осъществяването му. Никой не му се месеше и нямаше никой, когото да вини, ако нещата тръгнеха зле. Докато могъщите стени се издигаха с ритмичните си арки, изящни корнизи и каменни ваяния, оглеждаше ги и си мислеше: аз направих всичко това и го направих добре.

Кошмарът му, че някой ден отново ще се събуди и ще се намери на пътя без работа, без пари и лишен от всякаква възможност да нахрани децата си, вече изглеждаше много далечен, след като вече имаше здраво дървено ковчеже, пълно до пръсване със сребърни пенита, заровено под сламата в кухнята му. Все още потръпваше, щом си спомнеше онази тъй студена нощ, когато Агнес роди Джонатан и умря. Но се чувстваше уверен, че такава беда никога повече нямаше да го сполети.

Понякога се чудеше защо двамата с Елън не бяха имали деца. И двамата се бяха оказали плодовити преди, а не липсваха възможности тя да забременее — все още се любеха почти всяка нощ, дори след тези четири години. Но за него това не беше повод за дълбоко съжаление. Малкият Джонатан бе радостта на живота му.