Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Отиваме при портиците. Там е единственото безопасно място.

Пушекът заприижда на гъсти валма и страхът обхвана тълпата. Всички бяха възбудени, но никой не знаеше какво да прави. Том видя, че някои започнаха да се изливат през портата на манастира, но входът беше тесен, а и все едно, там нямаше да са в по-голяма безопасност, отколкото тук вътре. Все пак повечето се сетиха за това и в един момент двамата с Алфред се озоваха срещу човешки порой, понесъл се в паника в обратната посока. После изведнъж потокът се обърна и всички тръгнаха с тях. Том се озърна да разбере причината за тази промяна и видя първите конници, нахлуващи в манастирския двор.

В този момент тълпата озверя.

Ездачите бяха ужасяваща гледка. Огромните им коне, уплашени също колкото и тълпата, блъскаха, вдигаха се на задните си крака и връхлитаха, тъпчеха хора наляво, надясно и по средата. Въоръжените и с шлемове на главите ездачи биеха отгоре с криваци и факли, събаряха мъже, жени и деца и палеха щандове, дрехи и човешки коси. Всички пищяха. През портата нахлуха още конници и още хора западаха под едрите копита. Том извика в ухото на Алфред:

— Отивай при портиците — искам да се уверя, че другите са се измъкнали. Бягай!

Бутна го напред и Алфред продължи.

Том се запъти към щанда на Алиена. Миг след това се препъна в някакъв човек и падна на земята. Изруга и се надигна на колене. Но преди да е успял да се изправи, видя връхлитащия към него боен кон. Очите на побеснялото от ужас животно бяха изопнати назад, ноздрите — изпънати и той зърна бялото на очите му. Над конската глава Том видя лицето на Уилям Хамли, изкривено в гримаса на омраза и триумф. Мисъл прониза за миг ума му, че ще е хубаво да прегърне Елън още веднъж. След това огромно копито го изрита в челото и той усети ужасна стъписваща болка. Черепът му сякаш се пръсна и целият свят почерня.

Първия път, когато Алиена помириса пушека, си помисли, че идва от обяда, който поднасяше.

Тримата фламандски купувачи седяха на масата на открито пред склада й. Бяха едри чернобради мъже, които говореха английски с тежък германски акцент и носеха дрехи от изключително фин плат. Всичко вървеше добре. Скоро щеше да започне да продава и бе решила първо да поднесе обяд, за да остави време на купувачите да се поизнервят. Все пак щеше да е доволна, когато това огромно количество вълна сменеше собственика си. Постави платото с вкусно изпечените свински котлети пред тях и ги огледа критично. Месото беше опечено чудесно, с хрупкавата кафява тлъстина по краищата. Сипа още вино. Един от изкупвачите подуши във въздуха, после всички се заозъртаха нервно. Алиена изведнъж се уплаши. Огънят беше кошмарът за един търговец на вълна. Погледна Елън и Марта, които й помагаха в поднасянето на обяда.

— Мирише ли ви на пушек?

Преди да успеят да отговорят, се появи Джак. Алиена не беше свикнала още да го вижда облечен в монашеско расо, с червеникавата му коса обръсната на темето. Милото му лице изглеждаше угрижено. Изведнъж й се дощя да го прегърне и нацелува по намръщеното чело. Но бързо се обърна, спомнила си как се беше поддала на чара му в старата мелница преди шест месеца. Още се изчервяваше от срам всеки път, щом си припомнеше за онзи инцидент.

— Беда! — извика им той припряно. — Всички трябва да бягаме в църковния двор.

Тя го погледна.

— Какво става… пожар ли?

— Граф Уилям с войниците му — отвърна той.

Алиена изведнъж се смрази. Уилям. Отново.

— Подпалили са града — продължи Джак. — Том и Алфред отиват при портиците. Елате с мен, моля ви.

Елън пусна безцеремонно на масата купата със салата, която носеше, пред един от стъписаните фламандски търговци.

— Ясно. — Сграбчи Марта за ръката. — Да тръгваме.

Алиена се озърна в паника към склада си. Вътре имаше сурова вълна за стотици фунтове, която трябваше да опази от огъня. Но как да го стори? Улови погледа на Джак. Гледаше я с очакване. Купувачите припряно напуснаха масата.

— Вие вървете. Трябва да се погрижа за стоката си.

— Джак, хайде! — подкани го Елън.

— Ей сега. — Той се обърна отново към Алиена.

Алиена видя, че Елън се колебае. Явно бе раздвоена между дълга да спаси Марта и да изчака Джак. Отново го подкани:

— Джак! Хайде!

— Мамо! Отведи Марта! — обърна се той към нея.

— Добре! Но моля те, побързай! — Двете с Марта тръгнаха.

— Градът гори — заговори Джак. — Манастирът ще е най-безопасното място — направен е от камък. Хайде ела с мен, бързо.