Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Филип имаше чувството, че вече нищо не разбира, че няма никаква реална власт и е негоден да управлява дори обор с крави, още по-малко град с размерите на Кингсбридж. Винаги беше вярвал, че ако дава искрено всичко от себе си и се уповава на Бога, накрая нещата ще се подредят. Изгарянето на Кингсбридж като че ли доказваше грешката му. Изгубил беше всякакъв стимул и по цял ден седеше в къщата си в приората, загледан в догарящата свещ на малкия олтар, обсебен от мрачни и несвързани мисли, потънал в бездействие.

Младият Джак бе този, който съобрази какво трябва да се направи. Беше събрал телата на мъртвите в криптата, прибрал беше ранените в спалните на монасите и организира спешно раздаване на храна за живите на моравата оттатък реката. Времето бе топло и всички спаха на открито. На другия ден след бедствието Джак организира замаяните още хора от града в работни екипи и ги накара да разчистят пепелищата и развалините от манастирския двор, докато Кътбърт Белоглавия и Милий Касиера поръчаха хранителни припаси от околните ферми. На втория ден погребаха мъртвите в сто деветдесет и три нови гроба в северния край на манастирския двор.

Филип просто издаваше заповедите, които Джак предлагаше. Джак му изтъкна, че повечето граждани бяха загубили много малко материални ценности — паянтова колиба и няколко домашни вещи в повечето случаи. Зърното все още си беше по нивите, живата стока — на пасищата, а хорските спестявания си бяха останали там, където стопаните ги бяха заровили — обикновено под огнищата в домовете им, незасегнати от пожара, опустошил града. Най-пострадали бяха търговците, чиято стока бе изгоряла: някои бяха разорени, като Алиена; други държаха част от богатството си скътано на сребърници и щяха да могат да започнат отново. Джак предложи да се заемат веднага с възстановяването на града.

По негово предложение Филип даде извънредно позволение да се сече безплатно дърво в манастирските гори за възстановяване на къщите, но само за една седмица. Заради това Кингсбридж опустя за седем дни, докато всички семейства избираха и сечаха дърветата, с които щяха да съградят новите си домове. През това време Джак помоли Филип да начертае план за новия град. Идеята плени въображението на приора и му помогна да превъзмогне унинието си.

Четири дни без прекъсване работи над своя план. Около манастирските стени щеше да има големи къщи за заможните занаятчии и дюкянджии. Спомни си как е устроен Уинчестър и по същия удобен начин разчерта плана на новия Кингсбридж. Правите улици, достатъчно широки, за да се разминат две коли, щяха стигат до реката. Направи пресечните улички по-тесни. За стандартен парцел за къща избра ширина от двайсет и четири стъпки, достатъчно за фасада на градски имот. Всеки парцел щеше да е сто и двайсет стъпки в дълбочина, за да има място за приличен двор с нужник, зеленчукова градина и конюшня, обор или кочина. Мостът бе изгорял и новият трябваше да се построи на по-удобно място в долния край на новата главна улица. Главният път през града щеше да минава сега от моста право нагоре по хълма, покрай катедралата и после от другата й страна, като в Линкълн. Приорът планираше друга широка улица да води от манастирската порта до нов кей на речния бряг, надолу по течението от моста и покрай речния завой. Така товарите с материал можеха да стигат до приората, без да се използва главната търговска улица. Около новия кей предвиждаше да има съвсем нов квартал от малки къщи: бедните щяха да са надолу по течението на реката и мръсотията им нямаше да замърсява притока на чиста вода за манастира.

Планирането на новия град извади Филип от безпомощния унес, но всеки път щом вдигнеше глава от скиците си, биваше обзет от гняв и скръб за хората, които бе изгубил. Чудеше се дали Уилям Хамли всъщност не е самият въплътен дявол — този мъж причиняваше повече страдание, отколкото изглеждаше възможно за човешко същество. Същото редуване между надежда и мъка прочиташе върху лицата на хората от града, когато се връщаха от гората с товарите си дърва. Джак и другите монаси бяха очертали плана на новия град върху земята с колове и канап и докато хората си избираха парцелите, от време на време някой запитваше мрачно: „Но какъв е смисълът? Може пак да го подпалят другата година.“ Ако имаше някаква надежда за справедливост, някакво очакване, че злодеите може да бъдат наказани, може би хората нямаше да се чувстват толкова безутешни. Но макар Филип да беше писал до Стивън, Мод, епископ Хенри, архиепископа на Кентърбъри и дори до папата, знаеше, че във военно време е малко вероятно толкова могъщ и важен човек като Уилям да бъде изправен на съд.