Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Умът й се зарея. Ричард беше казал нещо.

— Какво?

— Казах, че не знаех Алфред да ти е предлагал женитба миналата година.

— Мислеше за по-важни неща тогава. Беше някъде по времето, когато плениха Робърт от Глостър.

— Много мило от страна на Алфред, че ти е построил къща.

— Прояви добрина, да. Ето я и нея.

Погледна го, докато оглеждаше къщата. Бе покрусен. Алиена го съжали: роден бе в графски замък и дори голямата градска къща, която имаха преди пожара, беше падение за него. Сега трябваше да свиква с дом, който повече прилягаше на бедни ратаи и вдовици.

Взе юздите на коня му.

— Хайде. Има място за коня отзад.

Преведе голямото животно през едностайната къщичка и го изведе през задната врата. Груби ниски огради разделяха дворовете. Върза жребеца за един кол на оградата и започна да сваля тежкото дървено седло. По изгорялата земя бяха поникнали трева и бурени. Повечето хора бяха изкопали нужници в дворовете си, бяха засадили зеленчуци и построили кочини или курници, но нейният парцел стоеше непокътнат.

Ричард се позадържа вътре, но нямаше много за гледане и скоро излезе при нея.

— Къщата е малко гола — никакви мебели, котлета, паници…

— Нямам никакви пари — отвърна тя вяло.

— И градина не си направила — подхвърли той, докато оглеждаше недоволно из двора.

— Сили нямах — тросна се тя. Подаде му голямото седло и се прибра.

Седна на пода с гръб към стената. Вътре беше хладно. Чуваше как Ричард тимари коня си вън на двора. Докато си седеше, един плъх показа муцуната си от сламата. Хиляди плъхове и мишки трябваше да са измрели в пожара, но ето, че започваха отново да се въдят. Огледа за нещо, с което да го убие, но нищо нямаше под ръка, а гадината бездруго сама се скри.

„Какво да правя?“, помисли си тя. Не можеше да живее така до края на живота си. Но самата идея да започне отначало, я изтощаваше. Беше измъкнала веднъж себе си и брат си от несретата, но усилието бе изчерпало всичките й резерви и не можеше да го направи отново. Трябваше да си избере някакъв пасивен начин на живот, управляван от някой друг, за да може да живее, без да взима решения или да предприема инициативи. Спомни си за госпожа Кейт, която я беше целунала по устните, стиснала беше гърдата й и бе казала: „Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.“ Не, не това. Това никога.

Ричард влезе, понесъл седлото си.

— Като не можеш да се грижиш за себе си, по-добре си намери някой да се грижи за теб.

— Имам си теб.

— Аз не мога да се грижа за тебе!

— Защо не? Аз как се грижих за теб цели шест години!

— Аз воювах… ти само продаваше вълна.

„И заклах един разбойник“, помисли си тя. „И съборих на пода един безчестен свещеник, и те храних, обличах те и те пазех, докато ти не можеше нищо да правиш, освен да хапеш кокалчетата на пръстите си и да гледаш уплашено.“ Но искрата на гнева угасна и тя каза само:

— Пошегувах се, разбира се.

Той изсумтя, после поклати глава раздразнено.

— Все едно, не трябваше да отхвърляш толкова бързо Алфред.

— О, Ричард, за Бога! Млъкни.

— Какво му е лошото на него?

— Нищо му няма на Алфред. Не разбираш ли? На мен ми има нещо.

Той остави седлото на пода и изпъна пръст към нея.

— Точно така, и аз знам какво не ти е наред. Ти си напълно егоистична. Мислиш само за себе си.

Беше толкова чудовищно несправедливо, че не можеше да не се ядоса. Очите й се насълзиха.

— Как можа да кажеш това?

— Защото всичко би се оправило, ако се омъжеше за Алфред, но ти още отказваш.

— Ако се омъжа за Алфред, това няма да ти помогне.

— О, ще ми помогне.

— Как?

— Алфред каза, че би ми помогнал да продължа да воювам, ако съм му шурей. Ще трябва да се огранича малко — не може да си позволи да плати за всичките ми войници — но ми обеща достатъчно за боен кон, нови оръжия и за мой личен скуайър.

— Кога? — изуми се Алиена. — Кога ти каза това?

— Преди малко. В манастира.

Почувства се унизена, а Ричард намери благоприличие да се позасрами. Двамата бяха преговаряли за нея като конетърговци. Стана и без повече приказки излезе от къщата.

Тръгна обратно към манастира и влезе в двора от южната му страна, като прескочи рова до старата воденица. Заради празника воденицата днес беше тиха. Нямаше да мине оттук ако работеше, защото от тропането на тепащите чукове главата я заболяваше ужасно.

Манастирският двор беше пуст, както бе очаквала. Строителният обект бе затихнал. В този час монасите се занимаваха с учение или си почиваха, а всички други днес бяха на моравата. Обиколи гробището в северния край на строежа. Грижливо поддържаните гробове със спретнатите им дървени кръстове и букети свежи цветя казваха истината: градчето все още не беше превъзмогнало бедата. Спря се до каменната гробница на Том, увенчана с простичък каменен ангел, изваян от Джак. „Преди седем години“, спомни си тя, „баща ми уговори съвсем приличен брак за мен. Уилям Хамли не беше нито стар, нито грозен, нито беден. Всяко друго момиче би го приело с въздишка на облекчение. Но аз му отказах и виж какви беди последваха: замъкът ни бе нападнат, затвориха татко, двамата с брат ми станахме несретници… Даже подпалването на Кингсбридж и убийството на Том са заради моя инат.“