Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Като цяло, перспективите за приората изглеждаха много по-светли, отколкото преди няколко месеца. Филип беше преодолял проблема, възникнал от затварянето на кариерата и бе осуетил опита на Уилям да закрие пазара му. Неделният пазар вече отново процъфтяваше и изплащаше скъпия камък от кариерата край Марлбъро. По време на кризата катедралният строеж бе продължил непрекъснато, макар работата да висеше на косъм. Оставаше му единствено притеснението, че Мод все още не бе коронясана. Въпреки че беше наложила властта си неоспоримо и че бе одобрена от епископите, властта й се опираше единствено на военната мощ, докато получи официално короната. Жената на Стивън все още владееше Кент, а управата на Лондон се държеше двойствено. Един каприз на лошата съдба или едно погрешно решение можеше да я събори както битката за Линкълн бе унищожила Стивън и тогава анархията щеше да настъпи отново.

Филип си напомни, че не бива да е такъв песимист. Погледна хората около масата. Играта бе приключила и те се бяха заловили с яденето си. Бяха честни добросърдечни мъже и жени, които се трудеха здраво и ходеха на църква. Бог щеше да се погрижи за тях.

Ядоха зеленчукова супа, печена риба, подправена с пипер и джинджифил, патици и яйчен крем, изобретателно оцветен на червени и зелени ивици. След вечерята всички занесоха пейките си в недовършената църква за представлението.

Дърводелците бяха сковали два паравана, поставени в страничните крила в източния край, за да затворят пространството между стената на крилата и първата колона на аркадата, тъй че да скриват ефикасно последния просвет на всяко крило. Монасите, които щяха да изпълняват ролите, вече бяха зад параваните и чакаха да излязат насред църквата, за да изиграят историята. Този, който щеше да е Свети Адолфус, голобрад послушник с ангелско лице, лежеше на една маса в далечния край на храма, покрит с бял саван. Преструваше се на умрял и се мъчеше да не се разкиска.

Филип изпитваше смесени чувства към представлението, както и към играта с хляба „колко на брой“. Много лесно можеше да избие на непочтителност и вулгарност. Но хората толкова много обичаха театралните представления, че ако не беше го разрешил, щяха да си направят свое извън църквата, а без всякакъв надзор наистина щеше да стане съвсем неприлично. Освен това най-много се радваха монасите, които играеха. Предрешаването и преструването, че са някой друг, и дръзкото — дори светотатствено — държане, като че ли им носеше някакво облекчение, навярно защото прекарваха целия си останал живот в подобаваща сериозност.

Преди играта имаше редовна служба, която сакристът проведе набързо. Сетне Филип описа накратко безупречния живот и чудесата, извършени от Свети Адолфус. После седна на мястото си сред публиката и се отпусна, за да гледа представлението.

Иззад левия параван излезе едра фигура, облечена в нещо, което заприлича в началото на безформени многоцветни одежди, но при по-внимателен оглед се оказаха пъстроцветни парчета плат, увити около мъжа и прикрепени с игли. Лицето му беше боядисано и носеше издута кесия с пари. Възхитеното мърморене заради облеклото му бе последвано от вълна от смях, щом хората разпознаха актьора под костюма: беше брат Бърнард Магерника, когото всички познаваха и обичаха.

Той обиколи няколко пъти напред-назад, за да му се възхитят всички, след което се втурна към дечицата на първия ред, които се разпищяха уплашено. После се промъкна към олтара, озърна се уж да се увери, че е сам и пъхна зад него кесията с пари. Обърна се към публиката, огледа я злобно и рече с гръмък глас:

— Тия глупави християни ще ги е страх да откраднат среброто ми, защото си въобразяват, че го пази Свети Адолфус. Ха! — След това се оттегли зад паравана.

От другата страна влязоха група облечени в дрипи разбойници, понесли дървени мечове и брадви. Лицата им бяха наплескани със сажди и креда. Тръгнаха крадешком из храма, мятайки свирепи погледи, докато един от тях видя кесията зад олтара. Последва спор: дали да я откраднат или не? Добрият Разбойник твърдеше, че ще им донесе лош късмет; Лошият Разбойник настояваше, че мъртвият светец не може да им навреди. Накрая взеха парите и се отдръпнаха в ъгъла да ги броят.

Варваринът се върна, затърси парите си и кипна от гняв. Отиде при гробницата и наруга светеца затова, че не му е опазил имането.

В този момент светецът се надигна от гроба си.

Варваринът се разтрепери от ужас. Без да го погледне, светецът се приближи към разбойниците. Много драматично ги порази един по един, посочвайки ги с пръст. Те изиграха предсмъртна агония, като се затъркаляха по пода, гърчеха гротескно тела и правеха грозни физиономии.