Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Извинявай, че те уплаших.

— Не ме уплаши — отвърна бързо тя.

Знаеше, че не е вярно, но нямаше да спори с нея. Повтори въпроса си:

— Какво четеш?

Тя погледна подвързаното томче на коляното си и изражението й отново се промени. Този път стана тъжно.

— Баща ми намери тази книга в последното си пътуване в Нормандия. Донесе я у дома за мен. Няколко дни по-късно го затвориха в тъмницата.

Джак се приближи плахо и надникна към отворената страница.

— На френски е.

— Как разбра? — изненада се тя. — Можеш ли да четеш?

— Да… но си мислех, че всички книги са на латински.

— Почти всички. Но тази е различна. Казва се „Роман за Александър“.

А Джак си мислеше: „наистина го правя! Аз говоря с нея! Това е чудесно! Но какво да кажа след това? Как да направя така, че да продължи?“ Успя да изрече:

— Мм… а за какво е?

— Това е историята за един крал, наречен Александър Велики и как завладял дивни земи на изток, където растат скъпоценни камъни и лози и растения могат да говорят.

Джак вече бе достатъчно заинтригуван, за да забрави притеснението си.

— Как говорят растенията? Имат ли усти?

— Не пише.

— Мислиш ли, че историята е вярна?

Погледна го с интерес и той се втренчи в красивите й тъмни очи.

— Не знам. Винаги се чудя дали историите са верни. Повечето хора не ги интересува — просто ги обичат.

— Освен свещениците. Те винаги смятат, че светите истории са верни.

— Е, те, разбира се, наистина са верни.

Джак беше скептичен към светите истории, както към всички други. Но майка му, която го бе научила на скептицизъм, също тъй го бе научила да бъде дискретен, тъй че не възрази. Стараеше се да не поглежда към гърдите на Алиена, които оставаха на ръба на полезрението му. Знаеше, че ако сведе очи, тя ще разбере къде гледа. Помъчи се да измисли какво друго да каже.

— Аз знам много истории. Знам „Песента за Роланд“ и „Поклонението на Уилям от Оранж“…

— В какъв смисъл ги знаеш?

— Мога да ги рецитирам.

— Като менестрел?

— Какво е „менестрел“?

— Човек, който обикаля и разказва истории.

Беше ново понятие за Джак.

— Никога не съм чувал за такива хора.

— Във Франция има много от тях. Като дете съм пътувала през морето с баща ми. Обичах менестрелите.

— Но какво правят те? Просто стоят на улицата и разказват истории ли?

— Зависи. Идват в залата на господаря на пировете. Правят представления на пазари и панаири. Забавляват поклонниците извън църквите. Великите барони понякога имат свои менестрели.

На Джак му хрумна, че не само й приказва, а водеше разговор с нея, какъвто не можеше да проведе с никое друго момиче в Кингсбридж. Сигурен беше, че освен майка му двамата с Алиена бяха единствените хора в града, които знаеха за френските романси. Имаха общи интереси и ги обсъждаха. Мисълта бе толкова възбуждаща, че изтърва нишката на разговора и се почувства глупаво.

За щастие тя продължи.

— Обикновено менестрелът свири на цигулка, докато декламира историята. Свири бързо и високо, когато има битка, бавно и сладко, когато двама души са влюбени, скокливо в смешната част.

Идеята хареса на Джак: музикален фон, който подсилва важните моменти в историята.

— Жалко, че не мога да свиря на цигулка.

— Наистина ли можеш да рецитираш истории? — попита тя.

Не можеше да повярва, че наистина се интересува за него, че му задава въпроси за него самия! А лицето й ставаше още по-красиво, оживено от любопитството.

— Майка ми ме научи — отвърна той. — Живеехме в гората, само двамата. Разказвала ми е историите многократно.

— Но как може да ги помниш? За някои от тях са нужни дни, докато се разкажат.

— Не знам. Същото е като да знаеш пътя си през гората. Не помниш цялата гора, но където и да си, знаеш накъде да отидеш след това. — Надникна отново в книгата й и нещо го порази. Седна на тревата до нея, за да види по-отблизо. — Римите са различни.

Тя не го разбра.

— В какъв смисъл?

— По-добри са. В „Песен за Роланд“ думата „меч“ се римува с „конче“ или със „скок“, или със „смел“. В твоята книга „меч“ се римува с „далеч“, но не с „конче“, „здрач“, а не със „скок“, „вречен“, а не със „смел“. Съвсем различно римуване. Но е по-добро, много по-добро. Харесват ми тези рими.

— Би ли… — Изглеждаше неуверена. — Би ли ми изрецитирал малко от „Песен за Роланд“?

Джак се отдръпна леко, за да може да я съзерцава. Напрегнатият й поглед и искрицата нетърпение в омайните й очи го задавиха от вълнение. Преглътна с усилие и започна: