Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Коя е тя?

Джак в същия момент си бе помислил за Алиена и все едно, че гръм го удари. Опитал се бе да го отклони и понечи да я целуне отново, но тя извърна лицето си и каза:

— Която и да е, късмет има момичето.

Върнаха се заедно до Кингсбридж, а на раздяла Ан го посъветва:

— Не си хаби времето да се опитваш да я забравиш. Няма смисъл. Тя е тази, която искаш, тъй че по добре се опитай и си я вземи. — Усмихна му се мило и добави: — Имаш хубаво лице. Може пък да не е толкова трудно, колкото си мислиш.

Добротата й го накара да се почувства зле, още повече защото бе едно от момичетата, за които чираците приказваха, че са похотливи и той бе казал на всички, че ще се опита да я опипа. Сега тази история му изглеждаше толкова детинска, че го хвана срам. Но ако й беше казал името на жената, която е в ума му, Ан едва ли щеше да го окуражава толкова. Джак и Алиена бяха може би най-невъзможната двойка. Алиена бе на двайсет и две години, а той — на седемнайсет. Тя беше дъщеря на граф, а той — копеле. Тя беше богат търговец на вълна, а той — беден чирак. Още по-лошо, тя беше прочута с многото ухажори, които бе отхвърлила. Всеки представителен млад благородник в графството и всеки най-голям син на процъфтяващ търговец бе идвал в Кингсбридж да я ухажва и всички се бяха връщали разочаровани. Тогава какъв шанс имаше Джак, който нямаше нищо да предложи, освен „хубаво лице“?

Между него и Алиена имаше едно общо нещо: и двамата обичаха гората. В това отношение бяха особени: повечето хора предпочитаха безопасността на полето и селата и стояха далече от леса. Но Алиена често се разхождаше из горите край Кингсбридж и си имаше едно любимо закътано местенце, където обичаше да спре и да поседи. Виждал я беше веднъж-дваж. Тя не беше го забелязала — Джак стъпваше безшумно, както се бе научил в детството си, когато трябваше да си намира храна.

Запътил се беше към поляната й без никаква представа какво ще прави, ако я намери там. Знаеше какво му се иска да стори: да легне до нея и да гали тялото й. Можеше да й говори, но какво щеше да й каже? Лесно беше да говори на момичета на неговата възраст. Беше подразнил Едит с думите: „Изобщо не вярвам на ужасните неща, които брат ти казва за тебе“ и тя, разбира се, бе поискала да разбере какви са тези ужасни неща. А с Ан беше по-прям: „Искаш ли да се поразходим из нивите този следобед?“ Но щом се опиташе да измисли начална фраза за Алиена, нищо не му идваше на ума. Неволно продължаваше да мисли за нея като за човек от друго поколение. Беше толкова сериозна и отговорна. Знаеше, че невинаги е била такава: на седемнайсет изглеждаше много игрива. Оттогава бе преживяла ужасни неприятности, но онова игриво момиче все трябваше да е останало скрито някъде в днешната строга жена. За Джак това само я правеше още по-обаятелна.

Приближаваше се до кътчето й. Гората бе затихнала в дневния пек. Движеше се безшумно през храстите. Искаше да я види, преди да го е видяла тя. Още не беше сигурен дали щеше да намери смелост да я доближи. Най-много го беше страх да не я ядоса. Беше я заговорил още първия ден, в който се върна в Кингсбридж, в Петдесетницата, по време на която всички доброволци бяха дошли да работят на катедралата и тогава бе казал нещо неуместно, заради което почти не я бе разговарял от четири години. Не искаше да направи същата грешка сега.

Малко по-късно надникна иззад ствола на един бук и я видя.

Беше си избрала необичайно красиво място. Имаше малък водопад, който се изливаше в дълбоко езерце, с обрасли с мъх камъни наоколо. Слънцето огряваше бреговете му, но на една-две крачки навътре буковете правеха сянка. Там седеше Алиена, зачетена в книга.

Джак се изуми. Жена? Да чете книга? На открито? Единствените хора, които четяха книги, бяха монасите, а и малцина от тях четяха нещо друго, освен требниците си. При това книгата беше необичайна — много по-малка от томовете в манастирската библиотека, сякаш бе направена специално за жена или за някой, който иска да я разнася тук и там. Беше толкова изненадан, че забрави за свяна си. Шмугна се през храстите, излезе на полянката и запита:

— Какво четеш?

Тя подскочи и го погледна със страх в очите. Осъзна, че я е изплашил. Почувства се ужасно неловко и се притесни, че отново е постъпил грешно. Дясната й ръка посегна към левия ръкав и той си спомни, че някога там носеше нож. Сигурно още правеше така. След миг тя го разпозна и страхът изчезна толкова бързо, колкото бе дошъл. Успокои се и за негов срам като че ли изглеждаше леко раздразнена. Почувства се като натрапник и бе готов да се обърне и да се скрие обратно в леса. Но това щеше да го лиши от възможността да я заговори отново някога, затова се задържа, понесе недружелюбния й поглед и промълви: