Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Очевидно — повтори Том. — Голям си философ. — В гласа му се долови смесица от гордост и раздразнение. Радваше се, че Джак разбира толкова бързо, но и се подразни, че тайнствата на зидарството може тъй лесно да се схванат от едно момче.

Джак беше твърде завладян от великолепната логика във всичко, за да обърне внимание на чувствата му.

— Тогава канцелът ще е дълъг колкото четири пръта — рече той. — А църквата ще е дванайсет пръта, като се довърши цялата. — Хрумна му нова мисъл. — А колко ще е висока?

— Шест пръта висока. Три за аркадата, един за галерията и един за подпокривните прозорци.

— Но какъв е смисълът всичко да се мери с тези пръти? Защо не се строи безредно, като къща?

— Първо, защото така е по-евтино. Всички арки на аркадата са еднакви, тъй че можем да използваме повторно кофражите им. Колкото по-малко различни размери и форми камък ни трябват, толкова по-малко модели трябва да правя. И прочие. Второ, така се опростява всеки аспект на това, което правим, от първоначалния план — всичко е основано на квадратната зидарска мярка — до боядисването на стените. Тъй е по-лесно е да се пресметне колко вар ще ни трябва. А когато нещата са опростени, по-малко грешки се правят. Най-скъпата част на едно строителство са грешките. Трето, когато всичко е основано на една мярка, на измерителен прът в случая, църквата просто изглежда добре. Пропорцията е в сърцевината на красотата.

Джак кимна омаян. Усилието да се контролира една толкова амбициозна и сложна дейност като строене на катедрала беше безкрайно опияняваща. Идеята, че принципите за еднаквост и повторяемост едновременно опростяват строежа и водят до хармонична конструкция, бе съблазнителна. Но не беше много сигурен дали пропорцията е в сърцевината на красотата. Имаше вкус към диви, разпилени, безредни неща: високи планини, стари дъбове, косата на Алиена.

Изяде храната си лакомо, но набързо, а после напусна селото и се запъти на север. Денят бе топъл, в разгара на лятото, и той беше бос. Откакто с майка си бяха дошли, за да заживеят в Кингсбридж завинаги и беше станал работник, с радост се връщаше от време на време в леса. В началото прекарваше времето си в усилия да се отърве от излишната си енергия, бягаше и скачаше, катереше се по дърветата и стреляше с прашката си по диви патици. Продължи така, докато свикне с новото по-високо и силно тяло, което вече имаше. Това обаче му бе омръзнало. Сега, докато обикаляше из гората, си мислеше за разни неща: защо пропорцията трябваше да е красива, как сградите стоят прави и какво ли ще е да погали гърдите на Алиена.

Беше я обожавал от разстояние толкова години. Трайният му образ за нея се бе загнездил от времето, когато я видя за пръв път. Тогава тя слезе по стълбите в залата в Ърлскасъл, а той си бе помислил, че е принцеса от приказките. Ала тя бе все тъй далечна. Говореше с приор Филип, с Том Строителя, с Малахи Евреина и с други богати и властни хора на Кингсбридж, но Джак никога нямаше повод да я заприказва. Само я наблюдаваше, докато се моли в църквата или язди кончето си през моста, или седи на слънцето пред къщата си, облечена в скъпи кожи зиме и в най-тънък лен лете, с буйната й коса, обрамчила красивото й лице. Преди да си легне да спи си мислеше какво ли ще да е ако можеше да свали онези дрехи от нея и да я види гола, и да я целуне леко по меките устни.

В последните няколко седмици бе започнал да става неудовлетворен и потиснат от това безнадеждно бленуване. Това, че я вижда от разстояние или подслушва разговорите й с други хора и си представя как се люби с нея, вече не стигаше. Нуждаеше се от нещо истинско.

Имаше няколко момичета на неговата възраст, които можеха да му дадат нещо истинско. Между чираците охотно се говореше кои от младите жени в Кингсбридж са похотливи и какво точно би позволила всяка от тях да й направи един младеж. Повечето бяха твърдо решени да останат девици докато се омъжат, според ученията на Църквата, но имаше някои неща, които можеш да правиш и пак да си останеш девствена, или така поне твърдяха чираците. Всички момичета смятаха Джак за малко странен — навярно бяха прави, чувстваше той — но една-две от тях намираха тази негова странност за привлекателна. Една неделя след църквата беше подхванал разговор с Едит, сестрата на негов приятел чирак. Но когато заговори как обича да дяла камък, тя започна да се кикоти. Следващата неделя бе излязъл да се поразходи из полето с Ан, русокосата дъщеря на шивача. Не беше говорил много, но я беше целунал, а после предложи да легнат в една нива със зелен ечемик. Пак я беше целунал и погали гърдите й, а тя се отзова на целувката му с охота. Но след малко се отдръпна от него и каза: