Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Том още повече се озадачи.

— За какво? Той ще стане зидар.

Филип го погледна в очите.

— Сигурен ли си? Той е момче, което не прави каквото се очаква от него.

Строителя не беше обмислял това. Имаше младежи, които опровергаваха очакванията: графски синове, които отказваха да се бият, кралски деца, които постъпваха в манастири, незаконни синове на селяни, които ставаха епископи. Навярно Джак беше от този тип.

— Е, а какво мислите, че ще прави?

— Зависи какво ще учи — отвърна Филип. — Но го искам за Църквата.

Том се изненада. Джак изглеждаше крайно неподходящ за духовник. Освен това се почувства и малко уязвен, по някакъв странен начин. Беше предвиждал момчето да стане майстор строител и щеше да е ужасно разочарован, ако доведеният му син избереше друг път в живота си.

Но Филип не забеляза унинието му и продължи:

— Господ се нуждае от най-добрите и умни младежи, за да се трудят за него. Виж тези чираци, дето се надпреварват да видят кой може да скочи най-високо. Всички те са годни да станат дърводелци, зидари или каменоделци. Но колко от тях биха могли да станат епископи? Само един — Джак.

Вярно беше, прецени Том. Ако Джак получеше възможност за кариера в Църквата с могъщ покровител в лицето на Филип, вероятно щеше да я приеме, защото би се сдобил много по-голямо богатство и власт, отколкото можеше да се надява като строител. Отвърна с неохота:

— Какво точно имате предвид?

— Искам Джак да стане послушник.

— Монах! — Изглеждаше още по-невероятно призвание от свещеничеството за Джак. Момчето негодуваше от дисциплината на един строителен обект — как щеше да се примири с монашеските правила?

— Ще прекарва повечето си време в учение — продължи приорът. — Ще изучи всичко, което нашият учител на послушниците може да му предаде, а и аз бих му давал лично уроци.

Когато едно момче станеше монах, обичайно беше родителите да направят щедро дарение на манастира. Том се зачуди какво щеше да му струва предложението.

Филип отгатна мислите му.

— Не бих очаквал дар за приората. Достатъчно ще е, че даваш един син на Господа.

Това, което Филип не знаеше бе, че Том вече бе дал един син на приората: малкия Джонатан, който сега щапукаше по речния бряг, отново вдигнал расото си около кръста. Но Том знаеше, че трябва да потисне чувствата си. Предложението на Филип беше щедро: явно много държеше на Джак. А и даваше страхотна възможност на младежа. Някой баща щеше да си даде дясната ръка, за да може да уреди сина си с такава кариера. Жегна го смътна неприязън затова, че такъв чудесен шанс се предлагаше на доведения му син, вместо на Алфред. Но чувството бе недостойно и той го потисна. Трябваше да се зарадва, да окуражи Джак и да се надява, че ще успее да се примири с монашеския режим.

— И трябва да стане скоро — добави Филип. — Преди да се е влюбил в някое момиче.

Том кимна. Оттатък моравата женската надпревара наближаваше върховия си миг. Загледа се натам умислен. След малко осъзна, че водеше Елън. Алиена бягаше плътно зад нея, но когато стигнаха до финалната черта, Елън все още беше леко напред. Вдигна ръце в жест на победа.

Той посочи към нея.

— Не съм аз този, който трябва да се увещава — изтъкна на Филип. — Тя е.

Алиена бе изненадана, че е надвита от Елън. Елън беше доста млада за майка на седемнайсетгодишен, но все пак трябваше да е поне с десет години по-възрастна от нея. Усмихнаха се една на друга, застанали задъхани и запотени на финалната линия. Алиена забеляза, че Елън имаше тънки мускулести кафяви крака и стегната фигура. Всички тези години живот в леса я бяха направили здрава и гъвкава.

Джак се приближи да поздрави майка си с победата. Обичаха се много, забеляза девойката. Изглеждаха съвсем различни: Елън беше смугла жена с кестенява коса, с хлътнали златистокафяви очи, докато Джак беше червенокос и синеок. Трябваше да прилича на баща си, прецени Алиена. Нищо не беше чувала за баща му, първия мъж на Елън. Може би се срамуваха от него.

Докато ги гледаше заедно, хрумна й, че Джак трябваше да напомня на Елън за мъжа, когото бе загубила. Може би заради това толкова го обичаше. Може би синът й бе единственото, останало от човека, когото бе обожавала. Физическата прилика можеше да е изключително силна в това отношение. Братът на Алиена, Ричард, й напомняше за баща й, с поглед или с жест и в такива моменти изпитваше обич, макар това да не й спестяваше съжалението, че Ричард не е повече като баща й по характер.