Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Всеки час хиляди и хиляди галони вода изтичат покрай Кингсбридж, ден и нощ, през цялата година. Това става преди ние да сме се родили, преди родителите ни да са се родили, преди техните родители да са се родили. Откъде идва всичката тази вода? Има ли някъде някакво огромно езеро, което да я захранва? Това езеро трябва да е голямо колкото цяла Англия! Ами ако един ден се пресуши?

Винаги говореше такива неща, някои от които не толкова фантастични, и това караше Алиена да осъзнае, че е зажадняла за интелигентен разговор. Повечето хора в Кингсбридж можеха да разговарят само за земеделие и за прелюбодеяния, а тези неща не я интересуваха. Приор Филип беше различен, разбира се, но той рядко си позволяваше да се въвлече в празен разговор: винаги беше зает с градежа, с монасите или с градските дела. Алиена подозираше, че Том Строителя също е високо интелигентен, но той беше по-скоро мислител, отколкото разказвач. Джак беше първият й истински приятел. Беше великолепно откритие въпреки младостта му. Всъщност, когато бе далече от Кингсбридж, тя очакваше с нетърпение да се върне, за да може да си говори с него.

Зачуди се откъде идваха идеите му. Тази мисъл я подсети за Елън. Що за странна жена трябваше да е тя, за да отгледа едно дете в леса! Алиена бе разговаряла с нея и бе намерила сроден дух, независима и справяща се сама жена, сърдита донякъде на живота заради начина, по който се бе отнесъл с нея. Заговори й импулсивно:

— Елън, а ти откъде си научила историите?

— От бащата на Джак — отвърна Елън, без да помисли. След това по лицето й пробяга сянка на сдържаност и Алиена разбра, че не бива да задава повече въпроси.

Хрумна й друга мисъл.

— Умееш ли да тъчеш?

— Разбира се — отвърна Елън. — Не го ли умеят всички?

— Би ли искала да тъчеш за пари?

— Може би. Какво имаш предвид?

Алиена обясни. На Елън не й липсваха пари, разбира се, но ги печелеше Том и девойката подозираше, че може би ще й хареса възможността да си изкара малко сама.

Подозрението й се оказа вярно.

— Да, бих опитала — отвърна жената.

В този момент дойде завареният син на Елън, Алфред. Беше грамаден като баща си. Повечето от лицето му бе скрито зад рошава брада, но очите над нея бяха присвити и му придаваха малко лукав вид. Можеше да чете, да пише и да събира, но въпреки това си беше доста глуповат. Все пак беше успял и вече си имаше свой екип от зидари, чираци и ратаи. Алиена бе забелязала, че едрите мъже често печелеха високо положение и власт, независимо от интелигентността си. Като старши майстор Алфред имаше и друго предимство, разбира се: винаги можеше да е сигурен, че ще осигури работа на хората си, защото баща му беше майсторът строител на катедралата Кингсбридж.

Седна на тревата до нея. Имаше огромни ходила, обути в тежки кожени ботуши, посивели от каменна прах. Алиена рядко говореше с него. Между тях трябваше да има много общи неща, тъй като бяха единствените млади хора сред заможната класа на Кингсбридж, класата, която живееше в къщите най-близо до стената на манастира. Но Алфред винаги й се беше струвал скучен. След малко той проговори:

— Трябва да има каменна църква — изтърси неочаквано.

Явно останалите трябваше сами да се досетят за контекста. Алиена помисли малко и попита:

— За енорийската църква ли говориш?

— Да — отвърна той, сякаш се разбираше от само себе си.

Енорийската църква напоследък се използваше много, тъй като катедралната крипта, използвана от монасите, беше тясна и душна, а населението на Кингсбридж бе нараснало. При все това енорийската църква беше дървена сграда със сламен покрив и пръстен под.

— Прав си — каза тя. — Би трябвало да имаме каменна църква.

Алфред я гледаше с очакване и тя се зачуди какво иска да каже.

Елън, свикнала явно да измъква с ченгел думите от устата му, рече:

— Какво имаш предвид, Алфред?

— Добре де, как се почват църквите? — попита той в отговор. — В смисъл, ако искаме каменна църква, какво правим?

Елън сви рамене.

— Нямам представа.

Алиена се намръщи.

— Можем да учредим енорийско настоятелство.

Енорийското настоятелство представляваше сдружение на хора, които дават угощение от време на време и събират помежду си пари, обикновено за да купят свещи за местната църква или да помагат на вдовици и сирачета в селището. Малките села никога нямаха гилдии, но Кингсбридж вече не беше село.

— С какво ще помогне това? — попита Алфред.

— Членовете на настоятелството ще платят за новата църква.