Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Том се обърна към Джак.

— Крайно време е да кажеш нещо, момче. Какво искаш ти да правиш с живота си?

Джак изобщо не беше мислил точно по този въпрос. Но отговорът дойде без колебание все едно, че го бе решил много отдавна.

— Ще стана майстор строител като теб — заяви той. — Ще построя най-красивата катедрала, която е виждал някога светът.

Червеният гребен на слънцето се смъкна под хоризонта и вечерта дойде. Време беше за последния ритуал на Вечерта пред Еньовден: пускането на желания. Джак си беше приготвил късчето свещ и парче дърво. Озърна се към Елън и Том. Двамата го гледаха малко слисано: убедеността му за бъдещето ги бе изненадала. Нищо чудно — беше изненадала и самия него.

Като разбра, че няма какво повече да кажат, скочи на крака и затича през моравата към огъня. Запали суха клечка, разтопи малко свещта отдолу и я залепи на парчето дърво, а после запали фитила. Повечето селяни наоколо правеха същото. Тези, които не можеха да си позволят свещ, правеха нещо като лодка с трева и суха тръстика, като усукваха тревата в средата, за да стане на фитил.

Джак видя Алиена, застанала много близо до него. Червеният блясък на огъня озари замисленото й лице. Импулсивно я запита:

— Какво ще си пожелаеш, Алиена?

Отвърна му, без да се замисли.

— Мир.

После, сепната сякаш от унеса си, се обърна.

Джак се зачуди дали не полудява от желание да се люби с нея. Тя го харесваше достатъчно — бяха станали приятели — но представата да лежат голи, притиснали топлите си тела и да се целуват, бе толкова далече от сърцето й, колкото бе близка до неговото.

Когато всички бяха готови, наклякаха покрай реката или нагазиха в плитчините. Държаха примигващите светлинки и всеки си пожелаваше нещо. Джак стисна очи и си представи Алиена, легнала в легло, гърдите й надзъртат над завивката, протяга ръце към него и прошепва: „Люби ме, мили съпруже“. После всички грижливо поставиха светлинките си да заплуват по водата. Ако плавеят потънеше или пламъчето угаснеше, означаваше, че желанието ти никога няма да се сбъдне. Щом Джак го пусна и малкият съд отплува, дървената основа се скри и само пламъчето остана да се вижда. Погледа го напрегнато, а след това го изгуби сред стотиците танцуващи светлинки, заподскачали над водата, блещукащи желания, понесени по течението, докато изчезнаха зад речния завой и се скриха от погледа.

През цялото онова лято Джак разказваше истории на Алиена.

Срещаха се в неделите, в началото случайно, а след това редовно, на поляната край малкия водопад. Говореше й за Карл Велики и неговите рицари, за Гийом Оранжски и сарацините. Историите, които разказваше, го поглъщаха изцяло. Алиена обичаше да гледа как се променят израженията на младежкото му лице. Беше възмутено от несправедливостта, ужасено от коварството, възхитено от храбростта на някой рицар и трогнато до сълзи от нечия героична смърт. А чувствата му бяха тъй заразителни, че и тя се затрогваше. Някои поеми бяха прекалено дълги, за да се рецитират за един следобед и когато се наложеше да разкаже история на откъси, той винаги прекъсваше в най-напрегнатия момент, тъй че Алиена прекарваше цялата седмица в мислене какво ще се случи по-нататък.

Не казваше на никого за тези срещи. Сама не знаеше защо. Може би защото другите не биха разбрали очарованието на историите. Каквото и да бе причината, просто оставяше хората да вярват, че излиза на поредното си неделно скитане из гората. А Джак правеше същото, без да е говорил с нея. После се стигна до момента, в който не можеха да разкажат на никого, защото щеше да излезе, че изповядват нещо, за което се чувстват гузни. И така, по-скоро по чиста случайност, срещите им станаха тайни.

Една неделя Алиена му почете „Роман за Александър“, просто за разнообразие. За разлика от поемите на Джак за дворцови интриги, международна политика и внезапна смърт в битка, романът на Алиена разказваше за любов и вълшебство. Джак бе силно завладян от тези нови елементи на разказ, а на следващата неделя започна нов романс, съчинен от самия него.

Беше горещ ден в края на август. Алиена носеше сандали и тънка ленена рокля. Гората бе затихнала и смълчана, чуваха се само ромонът на водопада и усилващият се и затихващ глас на Джак. Историята започваше обичайно, с описанието на храбър рицар, едър и силен, могъщ в битката и въоръжен с вълшебен меч. Възложена му бе трудна задача: да пътува до далечна източна страна и да донесе оттам лоза, която ражда рубини. Но приказката бързо се отклони от обичайния шаблон. Рицарят бе убит и разказът се съсредоточи над неговия скуайър, смел, но беден седемнайсетгодишен младеж, влюбен безнадеждно в кралската дъщеря — една красива принцеса. Скуайърът се закле да изпълни задачата, възложена на господаря му, въпреки младостта и неопитността си, като при това разполагаше само с едно пъстро пони и лък.