Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Не ми казвай, че нямаш нужда от любов. Всеки има нужда от любов.

Изгледа го мълчаливо. Знаеше, че е по-особена: повечето жени страстно искаха да се омъжат. А ако все още бяха сами на нейната възраст, искаха го отчаяно. „Какво ми става?“ — помисли си Алиена. Алфред беше млад, здрав и преуспяващ: половината момичета в Кингсбридж щяха да са щастливи да го вземат за съпруг. За миг си поигра с идеята да му каже „да“. Но мисълта наистина да живее с Алфред, да вечеря всяка нощ с него, да ходи на църква с него и да ражда децата му, бе ужасяваща. Предпочиташе по-скоро да си остане сама. Поклати глава и заяви твърдо:

— Забрави, Алфред. Нямам аз нужда от съпруг, нито от любов, нито от каквото и да било.

Но той нямаше да се откаже толкова лесно.

— Обичам те, Алиена. Докато работех с теб, бях истински щастлив. Имам нужда от теб. Ще станеш ли моя жена?

Вече го беше изрекъл. Тя съжали, защото трябваше официално да го отхвърли. Беше се научила, че няма смисъл да го прави деликатно: мъжете приемаха учтивия отказ като знак за колебание и ставаха още по-настоятелни.

— Не, няма — заяви тя. — Не те обичам, не ми беше чак толкова приятно да работя с теб и не бих се омъжила за теб, дори да беше единственият мъж на земята.

Беше уязвен. Трябваше да си е мислил, че шансовете му са силни. Алиена бе сигурна, че не е направила нищо, за да го окуражи. Отнасяла се беше с него като с равен партньор, изслушвала го беше, докато говори, говорила му беше откровено и прямо, изпълнявала беше отговорностите си и бе очаквала и той да изпълни своите. Но някои мъже приемаха това за окуражаване.

— Как можа да кажеш това? — изломоти той.

Алиена въздъхна. Беше наранен и го съжаляваше. Но след малко щеше да е възмутен и да се държи все едно, че несправедливо го е обвинила в нещо; след това щеше да се самоубеди, че незаслужено го е обидила и щеше да стане нападателен. Не всички отхвърлени ухажори се държаха така, но определен тип — да, а Алфред беше точно такъв. Трябваше да си тръгне.

Тя стана.

— Уважавам предложението ти и ти благодаря за честта, че ми го отправи. Моля уважи отказа ми и не ме питай повече.

— Сигурно тичаш да се видиш с моето чипоносо доведено братче — измърмори той злобно. — Не вярвам да те обяздва достатъчно.

Алиена се изчерви от неудобство. Значи хората започваха да забелязват приятелството й с Джак. Винаги можеше да се разчита на Алфред да изтълкува положението по подобен низък начин. Е да, бягаше да се види с Джак и нямаше да позволи на Алфред да я спре. Наведе се и заби лицето си в неговото. Той се сепна. Каза му тихо и много натъртено:

— Върви. По. Дяволите.

После се обърна и излезе.

Приор Филип провеждаше съд в криптата веднъж месечно. Преди време беше веднъж в годината и дори тогава работата рядко отнемаше цял ден. Но когато населението се утрои, закононарушенията се удесеториха.

Характерът на престъпленията също се бе променил. По-рано повечето нарушения бяха свързани със земя, зърно или жива стока. Алчен селяк ще се опита да премести синора на нива, за да разшири имота си за сметка на съседа; ратай ще открадне чувал зърно от вдовицата, за която е работил; бедна многодетна жена ще издои крава, която не е нейна. Сега повечето престъпления бяха свързани с пари, мислеше си Филип, докато водеше съда в първия ден на декември. Чираци крадяха пари от майсторите си, мъж прибираше скътаното от майката на жена му, търговци пускаха фалшиви монети и богати жени ощетяваха глуповати слуги, които не можеха да преброят седмичната си плата. Допреди пет години в Кингсбридж нямаше такива престъпления, защото никой тогава нямаше и много пари.

Филип решаваше почти всички нарушения с глоба. Можеше също тъй да отреди бой с камшик, оковаване в пранги или затваряне в килия под монашеските спални помещения, но тези наказания бяха по-редки и ги пазеше само за престъпления в насилие. Имаше правото да беси крадци и приоратът разполагаше със здрава бесилка. Но изобщо не беше я използвал досега и таеше надежда, че никога няма да се наложи. Най-сериозните престъпления — убийство, убиване на кралски елен и пътно разбойничество — се съдеха от кралския съд в Шайринг, воден от шерифа, а шериф Юстас бесеше предостатъчно.

Днес Филип имаше седем случая с неразрешено мелене на зърно. Беше ги оставил за накрая и ги разреши наведнъж. Приоратът току-що бе построил нова воденица, която да работи редом със старата — Кингсбридж вече имаше нужда от две мелници. Но новата сграда трябваше да се изплати, което означаваше, че всички трябваше да носят зърното си да се мели в манастира. Строго погледнато, законът от край време бе такъв, както във всяко имение в графството: на селяните не се разрешаваше да си мелят зърното у дома; трябваше да плащат на господаря да им го смила. В последните години, докато градчето се разрастваше и старата мелница често се трошеше, Филип си бе затварял очите пред многото незаконно мелене. Но вече трябваше да го прекрати.