Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Имената на нарушителите му бяха изписани на восъчна плочка и той ги изчете един по един, като започна с най-заможния.

— Ричард Лонгакър, имал си голям воденичен камък, който го въртят двама мъже, според брат Франсискъс. — Франсискъс беше манастирският мливар.

Заможен на вид дребен земевладелец пристъпи напред.

— Да, милорд, но вече го счупих.

— Плати шест пенса. Инид Брустър, имала си ръчна мелница в пивоварната си. Ерик Енидсън са го видели да я използва и той също е глобен.

— Да, милорд — отвърна жена с червендалесто лице и яки рамене.

— А къде е сега ръчната мелница? — попита я Филип.

— Хвърлих я в реката, милорд.

Филип не й повярва, но не можеше да направи кой знае какво.

— Глоба двайсет и четири пенса и дванайсет за сина ти. Уолтър Танър?

Филип продължи по списъка, като глобяваше хората според големината на незаконната дейност, докато стигна до последната и най-бедната.

— Года Вдовицата?

Пристъпи стара жена с изпито лице и в протрити черни дрехи.

— Брат Франсискъс те е видял да мелиш зърно с камък.

— Нямам пени за воденицата, милорд — отвърна тя сърдито.

— Имала си пени да купиш зърно, обаче — рече Филип. — Ще бъдеш наказана като всички останали.

— От глад ли да умра ще ме накарате? — сопна се тя.

Филип въздъхна. По-добре брат Франсискъс да си беше затворил очите пред нарушението на Года.

— Кога за последен път някой е умрял от глад в Кингсбридж? — Огледа събраните граждани. — Някой да помни кога за последен път някой е умрял от град в града ни? — Помълча малко все едно, че чакаше отговор и добави: — Мисля, че е било преди моето време.

— Дик Шортхаус умря миналата зима — рече Года.

Филип го помнеше: просяк, който спеше в кочините и конюшните.

— Дик падна пиян на улицата посред нощ и измръзна до смърт, докато валеше сняг. Не умря от глад, а ако беше достатъчно трезвен да дойде до манастира, нямаше и от студ да умре. Ако си гладна, не се опитвай да ме мамиш — ела при мен за подаяние. А ако си прекалено горда за това и предпочиташ да нарушиш закона, трябва да си понесеш наказанието като всеки друг. Чу ли ме?

— Да, милорд — отвърна тя кисело.

— Глоба един фардинг — каза Филип. — Съдът приключи.

Стана, излезе и се заизкачва по стъпалата на криптата до наземното ниво.

Работата по новата катедрала силно се беше забавила, както винаги около месец преди Коледа. Откритите ръбове и горници на недовършените зидове бяха покрити със слама и тор — сметта от манастирските конюшни — за да предпазят от мраза пресния хоросан. Зидарите не можеха да строят зиме заради сланата, както казваха. Филип беше попитал защо не могат да откриват стените всяка сутрин и отново да ги покриват вечерта: денем невинаги падаше слана. Том обясни, че строените зиме стени падали. Филип го повярва, но не смяташе, че е заради сланата. Истинската причина можеше да е в това, че на хоросана му трябваха няколко месеца, за да стегне добре. Зимното прекъсване позволяваше да се втвърди добре, преди да се продължи новата зидария отгоре. Това също тъй обясняваше зидарското суеверие, че е лош късмет да зидаш повече от двайсет стъпки височина на година: повече от това и долните редове можеше да се развалят от тежестта над тях, преди хоросанът да е заякнал.

Изненада се, като видя всички зидари вън на откритото, в бъдещия олтар на храма, и отиде да види какво правят.

Бяха изработили полукръгла дървена арка и я изправяха, подпряна на колове от двете страни. Филип знаеше, че дървената арка е част от онова, което наричаха „кофраж“: предназначението й беше да крепи камъка, докато зидът се гради. Сега обаче зидарите подреждаха каменната арка на пода, за да се уверят, че камъните се наместват точно. Чираци и ратаи вдигаха камъните върху кофража, докато зидарите оглеждаха критично.

Филип улови погледа на Том и попита:

— За какво е това?

— Това е арката за трибунната галерия.

Приорът инстинктивно погледна нагоре. Аркадата бе довършена миналата година, а галерията над нея щеше да се завърши през следващата. След това оставаше да се дострои само горното ниво, таванските прозорци, преди да се продължи с покрива. Сега, след като стените бяха покрити за зимата, зидарите дялаха камъните, за да ги подготвят за градежа през следващата година. Ако тази арка беше точна, камъните за всички други щяха да се издялат по същите форми.

Чираците, между които и доведеният син на Том, Джак, сглобиха арката от двете страни с помощта на клинообразни камъни. Въпреки че арката след това щеше да се изгради високо горе, се предвиждаше да има декоративни корнизи. Ето защо на видимата си страна всеки камък имаше линия с широка спираловидна резба, друга линия от малки медальони и долна линия с малък спирален корниз. Щом камъните се съединяха, резбите си съвпадаха точно, образувайки три непрекъснати арки — една на широка спирала, друга на медальони и една на тясна волута. Това създаваше впечатление, че арката е съставена от няколко полукръгли каменни дъги една над друга, докато всъщност бе направена от вградени един в друг клинове. Камъните обаче трябваше да се наместят точно, иначе резбите нямаше да съвпаднат и илюзията щеше да се развали.