Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Чиракът й подаде загладеното стъкло и тя започна да рисува гънките на расото по повърхността, с боя, направена от желязна руда, урина и „гума арабика“ за слепване. Плоското стъкло изведнъж заприлича на мек небрежно нагънат плат. Беше много умела. Довърши го бързо, после постави стъклото до няколко други в желязна тава, чието дъно бе покрито с вар. Щом тавата се напълнеше, щеше да отиде в пещ. Горещината щеше да слепи боята към стъклото.

Тя вдигна очи към Джак, дари го с къса очарователна усмивка и вдигна ново парче стъкло.

Той се отдалечи. Можеше да я наблюдава цял ден, но имаше работа за вършене. Алиена щеше да каже, че се е побъркал по дъщеря си. Когато я гледаше, често пъти се удивляваше от това, че той е виновникът за съществуването на тази умна, независима и зряла млада жена. Възхитен беше, че се е превърнала в толкова добра майсторка.

По ирония винаги беше натискал Томи да стане строител. Всъщност бе принудил момчето да работи на обекта две години. Но Томи се интересуваше от земеделие, коневъдство, лов и фехтовка, все неща, които оставяха Джак равнодушен. Накрая Джак бе признал поражението си. Томи беше служил като скуайър на един от местните лордове и по-късно бе помазан в рицарство. Алиена му бе подарила малко имение с пет села. А талантливата се бе оказала Сали. Томи сега беше женен за по-малката дъщеря на графа на Бедфорд и имаха три деца. Джак беше дядо. Но Сали все още бе самотна на нейните двайсет и пет години. У нея имаше много от баба й Елън. Беше настървено самостоятелна.

Джак обиколи до западния край на катедралата и вдигна очи към близначните кули. Бяха почти довършени и скоро от леярната в Лондон щеше да пристигне огромна бронзова камбана. Напоследък нямаше много работа за него. Докато някога бе управлявал армия от мускулести каменоделци и дърводелци, които редяха четвъртити камъни и вдигаха скеле, сега разполагаше с шепа ваятели и художници, които вършеха тънка и усърдна работа в малък мащаб, правеха статуи за ниши, строяха орнаментални шпилове и позлатяваха крилата на каменни ангели. Нямаше много за планиране, освен по някоя нова постройка за приората — библиотека, сградата на катедралния съвет, още жилища за поклонници, нова пералня и мандра. Между тези дребни задачи самият Джак правеше каменни ваяния за първи път от много години насам. Нямаше търпение да събори стария канцел на Том Строителя и да вдигне нов източен край според собствения си план, но приор Филип искаше да се порадва на довършения храм, преди да започне нова строителна кампания. Филип чувстваше старостта си. Джак се опасяваше, че състареното му тяло може да не доживее да види новия канцел пресъграден.

Само че работата щеше да продължи след смъртта на Филип, мислеше си Джак, загледан в невероятно високата фигура на Джонатан, закрачил към него откъм двора на магерницата. От Джонатан щеше да излезе добър приор, може би дори толкова добър като самия Филип. Джак се радваше, че продължението е гарантирано: даваше му възможност да планира бъдещето.

— Притеснен съм около този църковен съд, Джак — започна Джонатан без предисловия.

— Мислех, че е много шум за нищо — отвърна той.

— И аз… но се оказва, че архидяконът е стар враг на приор Филип.

— По дяволите. Но все пак, не може да го намери за виновен.

— Може да направи каквото поиска.

Джак поклати глава отвратен. Понякога се чудеше как хора като Джонатан можеха да продължават да вярват в Църквата, след като тя бе толкова безсрамно покварена.

— Какво ще направите?

— Единственият начин да докажем невинността му, е да открием кои са били родителите ми.

— Малко е късно за това!

— Това е единствената ни надежда.

Джак леко се стъписа. Бяха доста отчаяни.

— Откъде ще започнете?

— С теб. Ти си бил в района на „Свети Джон в леса“ по времето, когато съм се родил.

— Тъй ли? — Джак не разбираше накъде клони Джонатан. — Живях в гората докато станах на единайсет и трябва да съм с около единайсет години по-голям от теб…

— Отец Филип казва, че те е срещнал с майка ти, Том Строителя и децата му, в деня, след като са ме намерили.

— Спомням си. Изядохме всичката храна на Филип. Умирахме от глад.

— Спомни си добре. Да си виждал някой с бебе или млада жена, която може да е била бременна някъде наоколо?

— Чакай малко. — Джак се озадачи. — Казваш ми, че са те намерили близо до „Свети Джон в леса“?

— Да… Не знаеше ли това?

Джак не можеше да повярва на ушите си.