Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Не, не го знаех — отвърна той бавно. Последствията от това разкритие замаяха ума му. — Когато пристигнахме в Кингсбридж, ти вече беше тук и аз естествено допуснах, че са те намерили в гората наблизо. — Изведнъж изпита нужда да седне. Наблизо имаше купчина баластра и той се смъкна на нея.

— Добре, а видя ли някого в гората? — попита нетърпеливо Джонатан.

— О, да. Не знам как да ти го кажа, Джонатан.

Джонатан пребледня.

— Знаеш нещо за това, нали? Какво видя?

— Теб видях, Джонатан. Това видях.

Джонатан зяпна.

— Какво… Как?

— Беше призори. Бях излязъл да ловя патици. Чух плач. Намерих новородено бебе, увито в парче старо наметало. Лежеше до въглените на тлеещ огън.

Джонатан се втренчи в него.

— Нещо друго.

Джак кимна бавно.

— Бебето лежеше върху пресен гроб.

Джонатан преглътна.

— Майка ми?

Джак кимна.

Джонатан заплака, но продължи да разпитва:

— Какво направи?

— Повиках майка ми. Но докато се връщахме на мястото видях един свещеник, който яздеше дребно конче и носеше бебето.

— Франсис — промълви Джонатан задавено.

— Какво?

Той едва преглътна.

— Намерил ме е брата на отец Филип, Франсис, свещеникът.

— Какво е правил там?

— Отивал е да види Филип в „Свети Джон в леса“. Там ме е занесъл.

— Боже мой. — Джак зяпна високия монах със сълзите, стичащи се по страните му. „Още не си чул всичко, Джонатан“, помисли си той.

— Видя ли някой, който може да е бил баща ми? — попита помощник-приорът.

— Да — бавно отвърна Джак. — Знам кой беше.

— Кажи ми! — изшепна Джонатан.

— Том Строителя.

— Том Строителя? — Джонатан седна тежко на земята. — Том Строителя беше моят баща?

— Да. — Джак поклати глава в почуда. — Вече знам за кого ми напомняш. Двамата с него сте най-високите мъже, които съм срещал някога.

— Той винаги беше добър с мен, когато бях дете — промълви Джонатан замаян. — Често играеше с мен. Беше обичлив към мен. Виждах го толкова често, колкото и приор Филип. — Сълзите му потекоха несдържани. — Това беше баща ми. Моят баща. — Вдигна очи към Джак. — Защо ме е изоставил?

— Помислили са, че бездруго ще умреш. Нямали са мляко да ти дадат. Самите те умираха от глад, знам. Бяха на мили от всякакви хора. Не знаеха, че скитът е наблизо. Нямаха никаква храна, освен ряпа, а ряпата щеше да те убие.

— Обичали са ме все пак.

Джак видя пред очите си картината, все едно, че беше вчера: гаснещия огън, прясно изкопаната пръст на новия гроб, малкото розово бебче, махащо ръце и крачета, увито в старото сиво наметало. Тази трошица човещина бе израснала във високия мъж, който седеше на земята и плачеше пред него.

— О да, обичаха те.

— Как така никой не е проговорил за това?

— Том се срамуваше, естествено — отвърна Джак. — Майка ми трябва да го е знаела, а ние, децата, го долавяхме, мисля. Все едно, беше тема, за която не биваше да се говори. А и така и не свързахме онова бебе с тебе, разбира се.

— Том трябва да е направил връзката — каза Джонатан.

— Да.

— Чудя се защо така и не ме е взел при себе си.

— Майка ми го напусна много скоро след като дойдохме тук — отвърна Джак с тъжна усмивка. — Опърничава беше като Сали. Все едно, това означаваше, че Том ще трябва да намери дойка, която да се грижи за теб. Предполагам, че си е помислил: Защо да не оставя бебето в манастира? Там се грижеха добре за теб.

Джонатан кимна.

— Скъпия стар Джони Осем пенса, Бог да се смили над душата му.

— По този начин вероятно Том е можел да бъде по-близо до теб. Ти тичаше из манастирския двор по цял ден, а той работеше там. Ако те беше взел от приората и оставил вкъщи с дойка, всъщност щяхте да сте заедно по-кратко време. И допускам, че с годините, докато ти отрасваше като манастирското сираче и изглеждаше щастлив така, той все повече е чувствал, че е най-естествено да те остави там. Хората бездруго често даряват дете на Бога.

— През всичките тези години съм се чудил за родителите си — промълви Джонатан. Сърцето на Джак се сви от болка. — Опитвах се да си представя какви хора са били, молех Господа да ми даде да ги срещна, чудех се дали са ме обичали, питах се защо са ме оставили. Сега знам, че майка ми е умряла, докато ме е раждала, а баща ми е бил близо до мен през целия си живот. — Усмихна се през сълзи. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив.

Джак усети, че самият той е на път да заплаче. За да скрие смута си, каза:

— Приличаш на Том.

— Наистина ли? — Беше зарадван.

— Не помниш ли колко висок беше?