Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Сигурен съм, че ще бъде справедлив съдия, а искаме само това — отвърна Филип.

Вратата отново се отвори и архидяконът влезе. Беше висок дългокрак мъж на годините на приора, с изтъняла сива коса и с надменно изражение на лицето. Изглеждаше смътно познат.

Филип протегна ръка за поздрав с думите:

— Аз съм приор Филип.

— Знам те — отвърна кисело архидяконът. — Не ме ли помниш?

Строгият глас му припомни. Сърцето на Филип изстина. Беше най-старият му враг.

— Архидякон Питър — каза той мрачно. — Питър от Уеърхам.

— Беше смутител — обясни Филип на Джонатан малко по-късно, след като бяха оставили архидякона да се настани удобно в къщата на приора. — Все се възмущаваше, че не работим достатъчно упорито или че се храним прекалено добре, или че службите са прекалено къси. Казваше, че съм снизходителен. Сигурен съм, че искаше да стане приор. Щеше да е бедствие, разбира се. Назначих го за алмонер, за да е извън манастира половината време. Направих го просто за да се отърва от него. Беше най-доброто за приората и най-доброто за него самия, но съм сигурен, че още ме мрази заради това, макар и след трийсет и пет години. — Въздъхна. — Когато двамата с теб посетихме „Свети Джон в леса“ след големия глад дочух, че Питър е отишъл в Кентърбъри. А сега ще ме съди.

Бяха в църковния двор. Времето бе спокойно и слънцето грееше топло. Петдесет момчета от три различни класа учеха четмо и писмо в северния портик и тихото бръмчене от уроците им се разнасяше наоколо. Филип помнеше времето, когато училището включваше пет момчета и един оглупял от старост наставник на послушниците. Мислеше си за всичко, което бе направил тук: строежа на катедралата, превръщането на западналия и обеднял приорат в богата, оживена и влиятелна институция; разрастването на град Кингсбридж. В църквата над сто монаси пееха литургии. От мястото си можеше да вижда изумително красивите цветни прозорци на клерестория. Зад гърба му, до източния портик, се издигаше съградена от камък библиотека, побрала стотици книги по теология, астрономия, етика, математика, всъщност — от всеки клон на знанието. Във външния свят земите на приората, ръководени с просветлен интерес от монашески служители, изхранваха не само монасите, но и стотици земеделци. Щеше ли да му се отнеме всичко това с една лъжа? Щеше ли благоденстващият и богобоязлив приорат да бъде връчен на някой друг, пионка на епископ Уейлрън като мазния архидякон Балдуин или на някой самодоволен глупак като Питър от Уеърхам, за да бъде докаран до бедност и разруха толкова бързо, колкото Филип го беше въздигнал? Щяха ли огромните стада овци да се свият до шепа измършавели животни, нивите да обраснат с бурени, библиотеката да запустее и потъне в прах, красивата катедрала да затъне във влага и занемареност? „Бог ми помогна да постигна толкова много“, помисли си той. „Не мога да повярвам, че е възнамерявал всичко да пропадне.“

— Все пак, не е възможно архидякон Питър да ви намери за виновен — промълви Джонатан.

— Мисля, че ще го направи — въздъхна тежко Филип.

— При цялата му съвестност, как би могъл?

— Мисля, че е подхранвал недоволство срещу мен през целия си живот и това е шансът му да докаже, че аз съм бил грешникът през цялото време, а той — праведникът. Уейлрън някак е разбрал за това и се е постарал Питър да бъде назначен за съдия по това дело.

— Но нали няма никакво доказателство?

— Не му трябва доказателство. Той ще изслуша обвинението и защитата. После ще се помоли за напътствие и ще обяви присъдата си.

— Господ дано го напъти правилно.

— Питър няма да слуша Бога. Никога не е бил добър слушател.

— Какво ще стане?

— Ще бъда свален — отвърна мрачно Филип. — Може да разрешат да продължа в манастира като обикновен монах, да понеса епитимия за греха си, но едва ли. По-вероятно ще ме изключат от ордена, за да предотвратят всякакво мое влияние повече тук.

— Какво ще стане тогава?

— Ще трябва да се проведе избор, разбира се. За жалост, тук се намесва кралската политика. Крал Хенри е в спор с архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, а архиепископ Томас е в изгнание във Франция. Половината му архидякони са с него. Другата половина — тези, които са тук — са взели страната на краля срещу архиепископа си. Питър явно е един от тях. Епископ Уейлрън също е взел страната на краля. Уейлрън ще препоръча свой човек за приор, който ще бъде подкрепен от архидяконите на Кентърбъри и краля. За монасите ще е трудно да му се противопоставят.