Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Погледът му се спря на Алиена.

Както винаги, сърцето му подскочи. Беше все така красива, макар да минаваше петдесетте. Косата й още беше буйна и къдрава, но бе подстригана по-късо и като че ли блестеше с леко кафяв оттенък, сякаш бе избеляла малко. Имаше привлекателни бръчици в ъгълчетата на очите си. Беше малко по-широка в ханша, отколкото някога, но не по-малко съблазнителна. Носеше синьо наметало с червена копринена обшивка и червени кожени обувки. Обкръжаваше я тълпа почитатели. Макар да не беше дори графиня, а само сестрата на граф, брат й бе уседнал в Светите земи и всички я приемаха като равна нему. Осанката й бе като на кралица.

Горчива като жлъч омраза кипна в корема на Уилям, щом я видя. Беше съсипал баща й, беше я изнасилил, отнел й беше замъка, изгорил беше вълната й и бе пратил брат й в изгнание, но всеки път, щом си помислеше, че я е съкрушил, тя отново се завръщаше, въздигаше се от поражението до нови висоти на сила и богатство. Сега той беше състарен, измъчен от подагра и затлъстял, и разбираше, че бе прекарал целия си живот под властта на ужасна магия.

До нея стоеше висок червенокос мъж, когото Уилям първоначално взе за Джак. Само че при по-внимателен поглед мъжът явно бе твърде млад и Уилям разбра, че трябваше да е синът на Джак. Момчето бе облечено като рицар и носеше меч. Самият Джак стоеше до сина си, с няколко пръста по-нисък и рижата му коса бе оредяла на слепоочията. Беше по-млад от Алиена, разбира се, с около пет години, ако не го лъжеше паметта, но и той имаше бръчки около очите. Говореше оживено на една млада жена, която сигурно бе дъщеря му. Приличаше на Алиена и бе също толкова хубава, но буйната й коса бе издърпана силно назад и сплетена на плитка, а облеклото й бе съвсем скромно. И да имаше сластно тяло под тази землисто кафява туника, не искаше някой да го знае.

В стомаха му пламна негодувание, докато гледаше преуспяващото и изпълнено с достойнство щастливо семейство на Алиена. Всичко, което притежаваха те, трябваше да е негово. Но все още не беше се отказал от надеждата да си отмъсти.

Гласовете на няколкостотин монаси се извисиха в химн, който сподави разговорите и виковете на продавачите. Приор Филип влезе в храма начело на процесията. Никога преди не бе имало толкова много монаси, помисли си Уилям. Приоратът се бе разраснал заедно с града. Филип, вече над шейсетгодишен, беше почти напълно оплешивял и понаедрял, тъй че тънкото му някога лице бе станало по-закръглено. Не беше изненада, че изглеждаше доволен от себе си: освещаването на тази катедрала бе целта, която си бе поставил още с идването си в Кингсбридж преди трийсет и четири години.

Из тълпата се разнесе глухо мърморене, когато в храма влезе и епископ Уейлрън, облечен в най-пищното си расо. Бледото му скулесто лице бе замръзнало в безизразна физиономия, но Уилям знаеше, че отвътре кипи. Тази катедрала бе триумфалният символ на победата на Филип над Уейлрън. Уилям също мразеше Филип, но при все това изпита тайно злорадство, че вижда най-сетне високомерния епископ Уейлрън унизен.

Уейлрън рядко се мяркаше тук. В Шайринг най-сетне бе построена нова църква — със специален параклис, посветен на паметта на майката на Уилям — и макар изобщо да не беше толкова голяма и внушителна като тази катедрала, Уейлрън все пак бе превърнал църквата на Шайринг в свое седалище.

Само че Кингсбридж все още беше катедралният храм, въпреки всички усилия на Уейлрън. Във война, кипяла над три десетилетия, Уейлрън бе направил всичко по силите си, за да унищожи Филип, но в крайна сметка Филип бе възтържествувал. Двамата донякъде напомняха на Уилям и Алиена. И в двата случая слабостта и скрупулите бяха надвили силата и безскрупулността. Уилям чувстваше, че така и няма да може да го разбере.

Днес епископът бе задължен да дойде тук за церемонията по освещаването. Би изглеждало много странно, ако не се появеше, за да поздрави гостите на празненството. Няколко епископи от съседни диоцези бяха тук, както и много изтъкнати абати и приори.

Архиепископът на Кентърбъри, Томас Бекет, нямаше да присъства. Беше в разгара на спор със своя стар приятел, крал Хенри. Спор толкова жесток и яростен, че архиепископът се бе принудил да избяга от страната и да потърси убежище във Франция. Бяха в конфликт по цял списък от законови проблеми, но сърцевината на спора бе проста: може ли кралят да прави каквото намери за добре или правата му са ограничени. Беше същият спор, който самият Уилям бе имал някога с приор Филип. Уилям поддържаше възгледа, че графът може да прави всичко — точно това означаваше да си граф. Хенри гледаше по същия начин на кралската власт. Приор Филип, както и Томас Бекет, бяха склонни да наложат ограничения на владетелите.