Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— И ти не приличаш на майка си — отвърна Уейлрън. — И слава Богу.

— Каква полза от всичко това? — сопна се Уилям. — Какво ще правиш?

— Ще го обвиня пред църковния съд — отвърна Уейлрън.

Това вече бе сериозно. Никой, който познаваше Филип, нямаше и за миг да повярва на обвинението на Уейлрън, но един чужд за Кингсбридж съдия би могъл да го намери за по-правдоподобно. Уилям с неохота осъзна, че в края на краищата идеята на Уейлрън не беше чак толкова глупава. Както обикновено, Уейлрън се оказваше по-проницателен от него. Епископът изглеждаше дразнещо самодоволен, разбира се. Но възможността Филип да бъде провален, го въодушеви.

— Боже Господи! Мислиш ли, че е възможно да стане?

— Зависи кой е съдията. Но може би ще успея да уредя нещо там. Чудя се…

Уилям погледна над трансепта към Филип, тържествуващ и усмихнат, с високото му протеже до него. Огромните витражи ги осветяваха с вълшебна светлина и ги превръщаха в съновидения.

— Разврат и семейственост — каза Уилям ликуващо. — Боже.

— Ако успеем да му го лепнем, това ще е краят на оня проклет приор — добави Уейлрън въодушевено.

Не бе възможно никой разумен съдия да намери Филип за виновен.

Истината беше, че никога не бе му се налагало да полага големи усилия, за да надвие изкушението към разврат. От слушане на изповеди знаеше, че някои монаси отчаяно се бореха с плътския порив, но със самия него не беше така. Имало беше време, някъде около осемнайсетата му година, когато бе страдал от мръсни сънища, но този период не бе продължил дълго. През по-голямата част от живота му целомъдрието му се бе удавало лесно. Никога не бе извършвал полов акт и може би вече бе твърде стар за това.

Само че Църквата приемаше обвинението много сериозно. Филип трябваше да се изправи пред църковен съд. Щеше да присъства и архидякон от Кентърбъри. Уейлрън бе поискал процесът да се проведе в Шайринг, но Филип се бе преборил успешно с това и делото щеше да се гледа в Кингсбридж, който, в края на краищата, бе катедралният град. Сега разчистваше личните си вещи от къщата на приора, за да я подготви за архидякона, който щеше да отседне тук.

Филип знаеше, че е невинен за разврат, а от това логично следваше, че не може да бъде виновен и в семейственост, защото човек не може да облагодетелства синовете си, ако няма такива. При все това ровеше в сърцето си, за да разбере дали не бе сбъркал с издигането на Джонатан. Също както нечистите помисли бяха като сянка на по-тежък грях, може би благосклонността към обичан сирак бе сянката на семействеността. От монасите се очакваше да се отрекат от утехите на семейния живот, но за него Джонатан бе като син. Беше го направил иконом на млада възраст, а сега го бе издигнал за помощник-приор. Питаше се: „дали го направих заради гордост и себичност?“

И си отвръщаше: „Е, да.“

Беше изпитал огромно удоволствие от ученето на Джонатан, докато го наблюдаваше как расте и го виждаше как се учи да ръководи манастирските дела. Но дори тези неща да не бяха му носили такова силно удовлетворение, Джонатан пак щеше да е най-способният млад уредник на приората. Беше умен, отдаден, с проницателно въображение и съвестен. Отраснал в манастира, той не познаваше никакъв друг живот и никога не бе жадувал за свобода. Самият Филип бе отраснал в абатство. Смяташе, че от манастирските сираци като самия него стават най-добрите монаси.

Прибра в торбата си книга. „Евангелие на Лука“, толкова мъдра. Беше се отнасял с Джонатан като със син, но не бе извършил никакви грехове, заслужаващи църковен съд. Обвинението беше нелепо.

За жалост, самото му внасяне щеше да навреди и да отслаби авторитета му. Винаги се намираха хора, готови да запомнят обвинението и да забравят присъдата. Следващия път, когато Филип се изправеше пред паството и кажеше: „Божиите заповеди забраняват мъж да ухажва жената на ближния си“, някой от миряните щеше да си рече: „но пък ти си се позабавлявал на младини.“

Джонатан нахлу вътре задъхан. Филип се намръщи. Помощник-приорът не трябваше да нахлува в стаи задъхан. Канеше се да подхване проповед за достойнството на монашеските служители, когато Джонатан обяви:

— Архидякон Питър вече е тук!

— Добре, добре — успокои го приорът. — Все едно, тъкмо привърших. — Подаде торбата на помощника си. — Занеси това в спалното и не връхлитай така навсякъде. Манастирът е място на смирение и кротост.

Джонатан прие торбата и укора, но рече:

— Не ми харесва погледът на архидякона.