Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Епископ Уейлрън беше духовник, който вземаше страната на владетелите. За него предназначението на властта бе да се използва. Трийсетгодишните поражения не бяха разклатили вярата му, че е инструментът на Божията воля, нито безскрупулната му решимост да изпълнява светия си дълг. Уилям бе убеден, че докато води службата по освещаването на катедралата Кингсбридж, той търсеше някакъв начин да помрачи триумфа на Филип.

По време на службата Уилям обикаляше наоколо. Стоенето на място беше по-лошо за краката му от ходенето. Когато отиваше в църквата в Шайринг, Уолтър му носеше стол. Тогава можеше да дремне малко. Тук обаче имаше хора, с които трябваше да говори, а мнозина от миряните използваха времето си, за да уредят делови неща. Обикаляше и се стараеше да спечели благоволението на по-силните, да сплаши по-слабите и да събере информация за това и онова. Вече не всяваше ужас в сърцата на населението като в доброто старо време, но като шериф все още се бояха от него и го зачитаха.

Службата се проточи безкрайно. В продължителен промеждутък от време монасите обиколиха храма отвън и напръскаха стените му със светена вода. Към края приор Филип оповести назначаването на нов помощник-приор: щеше да е брат Джонатан, манастирският сирак. Джонатан, вече трийсет и няколко годишен и необичайно висок, напомняше на Уилям за Том Строителя, който също се бе извисявал като великан.

Когато службата най-сетне свърши, видните гости се задържаха в южния трансепт, а дребните благородници на графството се струпаха наоколо да ги поздравят. Уилям изкуцука при тях. Някога се беше отнасял към епископите като с равни, но сега трябваше да се кланя и да търка рамо с рицарите и дребните земевладелци. Епископ Уейлрън го придърпа настрана и го попита:

— Кой е този нов помощник-приор?

— Манастирският сирак — отвърна Уилям. — Винаги е бил любимец на Филип.

— Изглежда много млад за помощник-приор.

— По-голям е, отколкото беше Филип, когато стана приор.

Уейлрън се замисли.

— Манастирският сирак… Припомни ми подробностите.

— Когато Филип дойде тук, донесе бебе със себе си.

Лицето на Уейлрън се проясни, щом си спомни.

— Кълна се в Кръста, да! Бях забравил за бебето на Филип. Как е могло да се изплъзне от ума ми?

— Минали са трийсет години. А и кой го интересува?

Уейлрън му хвърли онзи презрителен поглед, който Уилям толкова мразеше, погледа, който говореше: тъп вол, как не можеш да съобразиш нещо толкова просто? Болката жегна стъпалото му и той премести тежестта си в напразно усилие да я облекчи. Уейлрън продължи:

— Е, и откъде е дошло бебето?

Уилям преглътна негодуванието си.

— Беше намерено изоставено близо до стария му скит в гората, доколкото помня.

— Още по-добре — възкликна епископът.

Уилям още не разбираше накъде клони.

— И какво? — попита намръщено.

— Би ли казал, че Филип е отгледал бебето все едно, че му е роден син?

— Да.

— А сега го е направил помощник-приор?

— Избран е от монасите, вероятно. Мисля, че е много популярен.

— Всеки, който е помощник-приор на трийсет и пет, трябва да очаква да стане приор след време.

Уилям се чувстваше като глупав ученик. Нямаше да каже пак „И какво?“, тъй че изчака Уейлрън да обясни.

Най-сетне той заяви:

— Джонатан очевидно е собствено дете на Филип.

Уилям избухна в смях. Беше очаквал проникновена мисъл, а Уейлрън бе изтърсил нещо съвсем нелепо. За негово задоволство бледото лице на епископа се изчерви от насмешката му.

— Никой, който познава Филип, не би повярвал на такова нещо. Той по рождение е сух като стар колец. Каква идея! — Уилям се изсмя отново. Уейлрън можеше да се мисли за много умен, но този път бе загубил всякакво чувство за реалност.

Епископът го изгледа с ледена надменност.

— Според мен Филип е имал любовница, докато е ръководел онова горско манастирче. След това стана приор на Кингсбридж и е трябвало да я остави. Тя не е искала бебето, след като не е могла да има баща му, затова му го е подхвърлила. Филип, като сантиментална душа, се е почувствал длъжен да се грижи за него, затова го е пробутал като намерениче.

Уилям поклати глава.

— Невероятно. Всеки друг да, но не и Филип.

Уейлрън настоя:

— Щом бебето е било изоставено, как може да докаже откъде е дошло?

— Не може — призна Уилям. Озърна се към южния трансепт, където Филип и Джонатан стояха един до друг и говореха с епископа на Хиърфорд. — Че те дори не си приличат!