Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Кой смятате, че може да е?

— Уейлрън има някого на ум, бъди сигурен. Може да готви архидякон Балдуин. Би могъл да бъде дори самият Питър от Уеърхам.

— Трябва да направим нещо, за да предотвратим това! — възкликна Джонатан.

Филип кимна с глава, но призна:

— Само че всичко е срещу нас. Нищо не можем да направим, за да променим политическото положение. Единствената възможност е…

— Какво? — попита Джонатан нетърпеливо.

Случаят изглеждаше тъй заплетен, че приорът реши да не се залъгва с безнадеждните си идеи, които биха подхранили оптимизма на Джонатан, само за да го разочароват впоследствие.

— Нищо — отсече.

— Но какво се канехте да кажете?

Филип още премисляше.

— Ако има начин да се докаже невинността ми по безспорен начин, ще е невъзможно за Питър да ме намери за виновен.

— Но какво би се приело за доказателство?

— Точно така. Не можеш да откажеш отрицание. Ще трябва да открием истинския ти баща.

Джонатан мигновено се въодушеви.

— Да! Това е! Точно това ще направим!

— По-полека — рече Филип. — Опитах преди време. Едва ли ще е по-лесно след толкова години.

Джонатан нямаше да се предаде толкова бързо.

— Никакви следи ли нямаше откъде бих могъл да съм дошъл?

— Нищо, опасявам се.

Филип вече бе притеснен, че е вдъхнал на Джонатан надежди, които нямаше как да се осъществят. Макар момчето да нямаше никакви спомени за родителите си, това, че го бяха изоставили, винаги го беше притеснявало. Сега си беше помислил, че би могъл да разреши загадката и да намери някакво обяснение, което да доказва, че всъщност са го обичали. Приорът беше сигурен, че това би могло да доведе единствено до разочарование.

— Разпитал ли сте хората, живеещи наблизо? — попита Джонатан.

— Никой не живееше наблизо. Онзи скит беше дълбоко навътре в гората. Родителите ти може би са дошли от много мили, от Уинчестър навярно. Обходил съм вече целия този терен.

Джонатан настоя:

— И не сте видял никакви пътници по това време?

— Не. — Приорът се намръщи. Вярно ли беше това? Една смътна мисъл загложди паметта му. В деня, в който бе намерено детето, Филип бе напуснал манастира, за да иде до палата на епископа и по пътя си бе говорил с едни хора. Изведнъж споменът го осени. — Ами, да, всъщност Том Строителя и семейството му минаваха оттам.

Джонатан беше смаян.

— Никога не сте ми казвал това!

— Никога не ми се е струвало важно. Нито сега. Срещнах ги ден-два по-късно. Разпитах ги и те казаха, че не са виждали никой, който може да е майката или бащата на изоставеното бебе.

Джонатан се оклюма. Филип се опасяваше, че цялата тази посока на разследване щеше да се окаже двойно разочароваща за него: нямаше да открие нищо за родителите си и нямаше да успее да докаже невинността му. Но вече не можеше да го спре.

— Какво са правили в гората все пак? — настоя той.

— Том се беше запътил към епископския палат. Търсеше работа. Така накрая се озоваха тук.

— Искам да ги разпитам отново.

— Том и Алфред са мъртви. Елън живее в гората и един Господ знае кога ще се появи отново. Но би могъл да поговориш с Джак и Марта.

— Струва си да се опита.

Може би Джонатан беше прав. Притежаваше енергията на младостта. Филип бе обзет от песимизъм и разочарование.

— Давай — каза на Джонатан. — Аз остарявам и съм уморен. Иначе сам щях да помисля за това. Говори с Джак. Сламката е твърде тънка, за да се хванем на нея. Но е единствената ни надежда.

Моделът на прозореца бе разчертан и изрисуван в пълен размер върху огромна дървена маса, измита с ейл, за да не се размиват цветовете. Рисунката показваше Дървото Йесеево, родословието на Христос в картинна форма. Сали избра къс дебело стъкло с рубинено червен цвят и го постави върху модела над тялото на един от царете на Израил. Джак не беше сигурен кой цар точно: така и не бе успял да запомни заплетения символизъм на теологичните картини. Дъщеря му топна тънка четка в паница с разтворен във вода тебеширен грунд и изрисува формата на тялото върху стъклото: рамене, ръце, полата на расото.

В огъня на земята до масата й имаше желязна пръчка с дървена дръжка. Тя взе пръчката от огъня, а след това бързо, но внимателно прокара нажежения й до червено край около очертанията, които бе нарисувала. Стъклото се пропука чисто по линията. Чиракът й вдигна парчето стъкло и заоглажда ръбовете с нажежени клещи.

Джак обичаше да гледа работата на дъщеря си. Беше бърза и точна, с пестеливи движения. Като момиченце бе очарована от работата на стъкларите, които той бе довел от Париж и все казваше, че точно това иска да прави като порасне. Лепнала се беше за този избор. Новодошлите посетители на катедралата на Кингсбридж биваха изумени повече от стъклото на Сали, отколкото от архитектурата на баща й, помисли си той унило.