Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Всички мъже ми бяха високи тогава.

— Имаше хубави черти, като теб. Добре изваяни. Ако си беше пуснал брада, някои хора щяха да се досетят.

— Помня деня, в който той умря — промълви Джонатан. — Гледахме дразненето на мечката. После се изкатерих на стената на канцела. Бях твърде уплашен, за да мога да сляза и се наложи той да се качи и да ме свали. После видях как дойдоха хората на Уилям. Той ме прибра в църковния двор. Тогава за последен път го видях жив.

— Помня това — рече Джак. — Гледах, когато той слезе с тебе на ръце.

— Той ми спаси живота — промълви Джонатан с почуда.

— А след това се погрижи за другите — допълни Джак.

— Наистина ме обичаше.

На Джак му хрумна нещо.

— Това ще е важно за делото на Филип, нали?

— Бях забравил за това. Да, разбира се. Боже Господи!

— Но имаме ли неопровержимо доказателство? — зачуди се Джак. — Аз видях бебето и свещеника, но не съм видял с очите си донасянето на бебето в скита.

— Франсис го е направил. Но Франсис е брат на Филип, тъй че свидетелството му е невалидно.

— В онази сутрин майка ми и Том се отделиха от нас — напрегна Джак паметта си. — Казаха, че ще идат да потърсят свещеника. Обзалагам се, че са отишли до скита, за да се уверят, че бебето е добре.

— Ако тя го каже пред съд, това наистина ще натежи — въодушеви се Джонатан.

— Филип я смята за вещица — подчерта Джак. — Дали ще й позволи да свидетелства?

— Бихме могли да го убедим. Но тя също го мрази. Дали ще свидетелства?

— Не знам — отвърна Джак. — Да я попитаме.

— Разврат и семейственост? — извика майката на Джак. — Филип? — И избухна в смях. — Това е повече от нелепо!

— Мамо, това е сериозно — каза Джак.

— Филип не би могъл да развратничи, дори да го пъхнеш в каца с три курви вътре. Няма да знае какво да прави!

Джонатан я гледаше притеснено.

— Приор Филип е в сериозна беда, колкото и да е нелепо обвинението.

— А защо да помагам на Филип? Нищо добро не ми е дал, само ми разби сърцето.

Джак се беше страхувал точно от това. Майка му така и не бе простила на Филип затова, че я раздели с Том.

— Филип направи същото и на мен, каквото и на теб. Щом аз мога да му простя, можеш и ти.

— Не съм от прощаващите.

— Не го прави заради Филип, тогава. Направи го заради мен. Искам да продължа строенето в Кингсбридж.

— Защо? Църквата е завършена.

— Иска ми се да съборя канцела на Том и да го пресъградя в новия стил.

— О, Боже…

— Майко. Филип е добър приор, а когато си отиде, ще го поеме Джонатан… ако дойдеш в Кингсбридж и кажеш истината пред съда.

— Мразя съдилищата — отвърна тя. — Никога нищо добро не идва оттам.

Беше влудяващо. Тя държеше ключа на делото на Филип: можеше да гарантира оправдаването му. Но беше упорита старица. Джак сериозно се уплаши, че няма да може да я убеди.

Реши да се опита да я склони с ужилване.

— Май ще е много дълъг път за годините ти — подхвърли той хитро. — Колко станаха вече — шейсет и осем ли?

— Шейсет и две, и не се опитвай да ме провокираш — сопна се тя. — По-здрава съм от тебе, момченце.

Би могло и да е вярно, каза си Джак. Косата й беше побеляла като сняг и лицето й бе силно набръчкано, но изумителните й златни очи виждаха все така добре: още щом видя Джонатан, беше разбрала кой е и рече:

— Е, няма нужда да ми казваш защо си тук. Разбрал си откъде си дошъл, нали? Боже Господи, висок си като баща си и си почти толкова едър.

И си беше също толкова независима и упорита като някога.

— Сали е като теб — каза Джак.

Остана доволна. Усмихна се.

— Нима? В какъв смисъл?

— С магарешкия си инат.

— Ха. — Майка му го погледна сърдито. — Значи ще е добре.

Джак реши, че ще е по-добре да помоли.

— Мамо, моля те… ела с нас в Кингсбридж и кажи истината.

— Не знам — отвърна тя.

— Искам да ви помоля нещо друго — каза Джонатан.

Джак се зачуди какво предстои. Боеше се Джонатан да не каже нещо, което да я настрои враждебно: беше лесно обидчива, особено що се отнася до духовници. Затаи дъх.

— Бихте ли могла да ми покажете къде е погребана майка ми? — запита Джонатан.

Джак въздъхна тихо. Нищо лошо нямаше в това. Всъщност, Джонатан едва ли можеше да измисли нещо, което повече да я умилостиви.

Тя веднага заряза презрителното си отношение и отвърна:

— Разбира се, че ще ти покажа. Напълно сигурна съм, че ще мога да намеря мястото.

Джак не беше склонен да губят време. Процесът щеше да започне утре сутринта, а ги чакаше дълъг път. Но усети, че е по-добре да остави съдбата да реши.