Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Искаш ли да идем сега? — попита майка му Джонатан.

— Да, моля ви, ако е възможно.

— Добре.

Тя стана, взе една къса пелерина от заешка кожа и я метна на раменете си. Джак понечи да й каже, че ще й е много топло с това, но се сдържа: на старите хора винаги им беше по-студено.

Напуснаха пещерата с миризмата на спарени ябълки и дървесен дим, и се провряха през гъстите храсти, които я скриваха, за да излязат на слънцето. Майка му тръгна, без да се колебае. Джак и Джонатан развързаха конете си и поеха след нея. Налагаше се да ги водят, защото теренът бе твърде обрасъл за яздене. Джак забеляза, че майка му вървеше по-бавно от някога. Не беше толкова здрава, колкото се изкарваше.

Сам едва ли щеше да намери мястото. Някога можеше да си намери пътя из гората толкова лесно, колкото из Кингсбридж. Но в днешно време всяка полянка приличаше на всяка друга, също както къщите на Кингсбридж щяха да изглеждат едни и същи за пришълец. Майка му следваше плетеница от пътеки на дивеч из гъстата гора. От време на време Джак успяваше разпознае по някоя забележителност, свързана с някой спомен от детството: огромен стар дъб, в клоните на който някога бе намерил убежище от подивял глиган; леговище на диви зайци, осигурило му не един обяд; поточе с пъстърва, в което някога можеше набързо да налови риба. За известно време знаеше къде е, после се объркваше отново. Удивляваше го мисълта, че мястото, където някога се бе чувствал напълно у дома си, сега му изглеждаше съвсем чуждо, а поточетата и шубраците му се виждаха толкова безсмислени, колкото неговите сегменти и мостри изглеждаха за селяните. Ако изобщо се бе замислял в онези дни как щеше да се обърне животът му, предположенията му щяха да са безкрайно далече от истината.

Изминаха няколко мили. Беше топъл пролетен ден и Джак усети, че се изпотява, но майка му задържа заешката кожа на раменете си. Някъде следобеда тя се спря на една сенчеста поляна. Джак забеляза, че се е задъхала тежко и лицето й е посивяло. Крайно време беше да напусне гората и да дойде да живее с него и Алиена. Реши да положи голямо усилие, но да я убеди.

— Добре ли си? — попита я.

— Разбира се, че съм добре — сопна се тя. — Стигнахме.

Джак се озърна наоколо. Не можа да познае мястото.

— Това ли е? — запита Джонатан.

— Да — отговори му Елън.

— Къде е пътят? — запита я Джак.

— Ей там.

След като се ориентира според пътя, поляната започна да му изглежда позната. Заля го порой от спомени. Ето, там беше големият кестен: тогава беше с окапали листа и цялата земя под него бе покрита с конски кестени, но сега дървото цялото бе разцъфнало, с големи бели цветове като свещи по него. Цветът вече бе започнал да окапва и облак бели листенца току се понасяше надолу.

— Марта ми каза какво се е случило — заговори Джак. — Спрели са, защото майка ти не е могла да продължи повече. Том стъкмил огън и сварил малко ряпа за вечеря: нямало никакво месо. Майка ти те родила точно тук, на земята. Бил си напълно здрав, но нещо се объркало и тя умряла. — На няколко стъпки от основата на дървото земята беше леко издигната. — Виж — каза Джак. — Виждаш ли могилката?

Джонатан кимна. Лицето му беше изопнато от едва сдържано чувство.

— Това е гробът. — Докато Джак го казваше, от дървото закапа цвят и се разстла над могилката като килим от венчелистчета.

Джонатан коленичи до гроба и зареди молитва.

Джак стоеше до него смълчан. Спомни си как бе открил близките си в Шербург: беше изумително преживяване. Това, което Джонатан преживяваше сега, трябваше да е още по-силно.

Най-сетне Джонатан се изправи.

— Щом стана приор — зарече се той, — ще вдигна малък скит точно тук, с параклис и приют, тъй че в бъдеще на никой пътник в този участък на пътя да не му се налага да изкара студена зимна нощ под открито небе. Ще посветя приюта на паметта на майка ми. — Погледна Джак. — Едва ли знаете името й. Нали?

— Беше Агнес — промълви Елън. — Името на майка ти беше Агнес.

Епископ Уейлрън поднесе убедителна теза.

Започна с разказ пред съда за преждевременното развитие на Филип: манастирски иконом едва на двайсет и една години; игумен на скита „Свети Джон в леса“ на двайсет и три; приор на Кингсбридж на забележително ранната възраст двайсет и осем години. Постоянно изтъкваше младостта на Филип и успя да внуши, че има нещо арогантно у човек, приел рано такива отговорности. След това описа „Свети Джон в леса“, неговата отдалеченост и изолираност, и заговори за свободата и независимостта, с които е могъл да разполага неговият игумен.