Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Филип запита високо Елън:

— Откъде знаете, че епископът е клетвопрестъпник?

— Преди четирийсет и седем години, в същия този приорат, имаше един затворник на име Джак Шеърбърг — заяви Елън.

Уейлрън я прекъсна.

— Този съд не се интересува от събития, станали толкова отдавна.

— Напротив, интересува се — отвърна му Филип. — Обвинението срещу мен се отнася за приписван акт на разврат отпреди трийсет и пет години, милорд епископ. Вие поискахте да докажа невинността си. Сега съдът ще очаква същото и от вас. — Обърна се към Елън. — Продължете.

— Никой не знаеше защо е затворник, а най-малкото той самият. Но дойде моментът, когато той бе освободен и му дадоха скъпоценен потир, може би като възмездие за годините, през които беше несправедливо затворен. Той не искаше драгоценния потир, разбира се: нямаше никаква полза от него, а беше твърде скъп, за да се продаде на пазар. Остави го в старата катедрала тук, в Кингсбридж. Но скоро след това бе задържан — от Уейлрън Бигод, който бе тогава обикновен селски свещеник, низш, но с амбиции — и чашата мистериозно се появи отново в торбата на Джак. Джак Шеърбърг беше лъжливо обвинен в кражба на потира. Осъден по клетвите на трима души: Уейлрън Бигод, Пърси Хамли и приор Джеймс от Кингсбридж. И беше обесен.

Съдът затихна за миг стъписан, а после Филип запита:

— Как научи за всичко това?

— Аз бях единственият приятел на Джак Шеърбърг и той беше бащата на моя син, Джак Джаксън, майстора строител на тази катедрала.

Вдигна се врява. Уейлрън и Питър се опитваха да заговорят едновременно, но никой от двамата не бе чут от изумения ропот на събраните духовници. Бяха дошли за представление, но изобщо не очакваха това.

Най-сетне Питър успя да се наложи.

— Защо трима почитащи закона граждани биха скроили лъжливо обвинение срещу невинен чужденец? — попита той скептично.

— За изгода — отвърна Елън. — Уейлрън Бигод бе направен архидякон. На Пърси му бе дадено имението Хамли и още няколко села, и стана имотен човек. Не знам каква награда бе получена от приор Джеймс.

— Аз мога да отговоря на това — чу се нов глас.

Филип се озърна изумен: заговорилият беше Ремигий. Вече бе много над седемдесетте, белокос и имаше обичая да говори несвързано. Но сега, щом се изправи с помощта на тоягата, очите му блестяха и изражението му бе живо. Рядкост беше да го чуе човек да говори публично: след падението си и завръщането си в манастира бе живял кротък и смирен живот. Филип се зачуди какво предстои. Чия страна щеше да вземе Ремигий? Щеше ли да се домогне до последната възможност да промуши в гърба стария си враг?

— Аз мога да ви кажа каква награда получи приор Джеймс — заговори Ремигий. — На приората бяха дадени селата Нортуолд, Саутуолд и Хъндридейкър, а към тях и гората Олдийн.

Филип беше слисан. Възможно ли бе наистина старият приор да е дал лъжесвидетелство под клетва заради няколко си села?

— Приор Джеймс така и не беше добър стопанин — продължи Ремигий. — Приоратът бе затруднен и той помисли, че допълнителният доход ще ни помогне да се измъкнем. — Ремигий помълча за миг, след което добави язвително: — Донесе малко добро и много вреда. Доходът бе полезен за известно време, но приор Джеймс така и не възвърна самоуважението си.

Заслушан в Ремигий, Филип си спомни прегърбената покрусена фигура на стария приор и най-сетне разбра страданието му.

— Джеймс — продължи Ремигий, — всъщност лично не беше излъгал под клетва, защото се закле само, че потирът е собственост на приората. Но знаеше, че Джак Шеърбърг е невинен и все пак го премълча. Съжаляваше за това мълчание до края на живота си.

И още как, помисли си Филип. Подкупничеството бе ужасен грях за един монах. Свидетелството на Ремигий потвърждаваше разказа на Елън и изобличаваше Уейлрън.

Ремигий продължаваше да говори:

— Някои от по-старите тук днес ще си спомнят какво представляваше приоратът преди четирийсет години: занемарен, безпаричен, западнал, деморализиран. Беше така, защото бремето на вината тежеше над приора. На смъртния си одър той накрая изповяда греха си пред мен. Аз исках… — Ремигий прекъсна. Храмът бе затихнал в очакване. Старият мъж въздъхна и продължи: — Аз исках да заема поста му и да поправя щетите. Но Бог избра друг човек за тази задача. — Отново замълча и старческото му лице се сгърчи болезнено, докато се мъчеше да довърши. — Бих казал: Бог избра по-добър човек. — И се смъкна на мястото си.