Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

За жалост английската Църква не беше единодушна в подкрепата си към него. Епископи като Уейлрън взимаха страната на краля, за да си спечелят кралското благоволение. Само че папата оказваше натиск над Хенри да сключи мир с Бекет. Може би най-лошото последствие от целия спор бе в това, че нуждата на Хенри да спечели подкрепа в английската Църква даваше на алчни за власт епископи като Уейлрън още по-голямо влияние в кралския двор. Точно заради това на Филип едно писмо от краля му изглеждаше още по-злокобно от обичайното.

Джонатан се върна и му връчи веленов свитък, запечатан с восък, а върху восъка личеше знака на огромен кралски печат. Всички монаси го гледаха и приорът прецени, че ще е прекалено да ги моли да се съсредоточат над молитви за мъртви хора, когато държеше такова писмо в ръката си.

— Добре — рече той. — Ще продължим с молитвите по-късно. — Счупи печата и отвори писмото. Хвърли поглед на поздравлението, след което подаде писмото на Джонатан, чиито млади очи бяха по-добри. — Прочети ни го, моля.

След обичайните поздравления кралят пишеше:

— За нов епископ на Линкълн съм предложил Уейлрън Бигод, понастоящем епископ на Кингсбридж…

Гласът на Джонатан бе заглушен от възбуденото бръмчене. Филип поклати глава отвратен. Уейлрън беше загубил всякакво доверие на местна почва след разкритията на делото срещу Филип: невъзможно бе да продължи като епископ. Ето защо бе убедил краля да го предложи за епископ на Линкълн — едно от най-богатите епископства на света. Линкълн беше третият по важност диоцез в кралството след Кентърбъри и Йорк. Оттам имаше само една къса стъпка до архиепископския сан. Хенри може би дори подготвяше Уейлрън да заеме мястото на Томас Бекет. Мисълта за Уейлрън като архиепископ на Кентърбъри, оглавяващ английската Църква, бе толкова ужасяваща, че на Филип му призля от страх.

След като монасите се успокоиха, Джонатан продължи:

— … и съм препоръчал Дяконът и Катедралният съвет на Линкълн да го изберат.

Е, това поне беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, помисли си Филип. Една кралска препоръка беше почти заповед, но не съвсем: ако катедралният съвет на Линкълн застанеше срещу Уейлрън или имаха свой кандидат, щяха да създадат неприятности на краля. Кралят може би щеше да се наложи в крайна сметка, но въпросът не беше предрешен.

Джонатан продължи:

— Заповядвам на вас, Катедралния съвет на приората на Кингсбридж, да проведете избор за нов епископ на Кингсбридж и ви препоръчвам да изберете за епископ моя слуга Питър от Уеърхам, архидякон на Кентърбъри.

От събралите се монаси се надигнах възмутени викове. Арогантният, злобен и самонадеян архидякон Питър беше изборът на краля за нов епископ на Кингсбридж! Питър беше от същото тесто като Уейлрън. И двамата бяха искрено благочестиви и богобоязливи, но не притежаваха никакъв усет за собствената си погрешимост, тъй че гледаха на собствените си желания като на Божия воля и преследваха целите си с пълна безскрупулност. С Питър като епископ, животът на Джонатан като приор щеше да мине в борба за справедливост и благоприличие в графство, управлявано с железен юмрук от безсърдечен човек. А ако Уейлрън станеше архиепископ, нямаше да има никаква надежда за облекчение.

Филип си представи един дълъг тъмен век напред, като в най-лошия период на гражданската война, в който графове като Уилям вършат безнаказано каквото намерят за добре, докато нагли свещеници занемаряват паствата си и приоратът затъва отново в жалката сянка на прежното си величие. Мисълта го разгневи.

Не беше единственият ядосан. Стивън Циркуитора се изправи зачервен и викна с цяло гърло: „Това няма да го бъде!“, въпреки наложеното от Филип правило на катедралния съвет всички да говорят спокойно и кротко.

Монасите го подкрепиха шумно, но Джонатан доказа благоразумието си, като зададе съдбоносния въпрос:

— Какво можем да направим?

Дебелият Бърнард Магерника рече:

— Трябва да откажем на искането на краля!

Няколко монаси изразиха шумно съгласието си. Стивън предложи:

— Трябва да напишем на краля и да заявим, че ще изберем когото намерим за добре! — А след това добави смутено: — С Божието напътствие, естествено.

Джонатан отвърна:

— Не съм съгласен, че трябва да откажем така твърдо. Колкото по-бързо се опълчим на краля, толкова по-скоро ще си навлечем гнева му върху главите си.

— Джонатан е прав — намеси се Филип. — Човек, който губи битка със своя крал, може да бъде опростен, но човек, който печели такава битка, е обречен.