Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

В края на краищата спореха само за една целувка.

Филип беше потресен, когато видя колко се е състарил брат му.

Косата на Франсис бе посивяла, имаше торбички под очите си и кожата на лицето му изглеждаше изсушена. Само че беше на шейсет години, тъй че може би не бе изненадващо. И изглеждаше бодър, с весели очи.

Филип осъзна, че това, което го притеснява, бе собствената му старост. Както винаги мислеше за нея винаги щом видеше колко се е състарил брат му. Не беше се поглеждал в огледало от години. Зачуди се дали и той има торбички под очите. Опипа лицето си. Трудно беше да се разбере.

— Как се работи с Хенри? — попита той, любопитен като всеки друг да узнае що за хора бяха кралете насаме.

— По-добре, отколкото с Мод — отвърна Франсис. — Тя беше по-умна, но по-коварна. Хенри е много открит. Винаги знаеш какво мисли.

Седяха в църковния двор на един манастир в Баю, където Филип беше отседнал. Дворът на Хенри се бе настанил наблизо. Франсис все още работеше за Хенри, както през всичките изминали двайсет години. Вече ръководеше кралския архив — службата, където се пишеха всички кралски писма и едикти. Беше важен и влиятелен пост.

— Открит ли? — каза Филип. — Хенри? Архиепископ Томас не мисли така.

— Поредна голяма грешка в преценката на Томас — отвърна Франсис презрително.

Филип сметна, че Франсис не биваше да е толкова пренебрежителен към архиепископа.

— Томас е велик човек.

— Томас иска да е крал — сряза го Франсис.

— А Хенри изглежда иска да е архиепископ — не остана длъжен Филип.

За миг двамата се изгледаха сърдито. След като и те вече бяха успели да се ядосат един на друг, не беше изненадващо, че Хенри и Томас се караха така настървено, реши приорът. Усмихна се и каза:

— Добре, ние поне не би трябвало да се караме за това.

Изражението на Франсис омекна.

— Не бива, разбира се. Не забравяй, този спор ми тормози живота вече шест години, не мога да съм толкова отчужден като теб.

Филип кимна.

— Но защо Хенри не иска да приеме мирния план на папата?

— Ще го приеме — отвърна Франсис. — На косъм сме от помирението. Но Томас иска повече. Настоява за целувката на мира.

— Но ако кралят е искрен, би трябвало да даде целувката на мира като гаранция?

Франсис повиши глас.

— Не е в плана!

— Но защо да не я даде все пак? — възрази Филип.

Франсис въздъхна.

— Би го направил с радост. Но веднъж се закле публично, че никога няма да даде на Томас целувката на мира.

— Много крале са нарушавали клетви.

— Слаби крале. Хенри няма да се отметне от публична клетва. Точно това го отличава от немощния крал Стивън.

— В такъв случай Църквата може би не бива да го увещава в обратното — отстъпи с неохота Филип.

— Тогава защо Томас толкова настоява за целувката? — попита раздразнено Франсис.

— Защото не вярва на Хенри. Какво би спряло Хенри да пренебрегне споразумението? Какво би могъл Томас да направи тогава? Отново да иде в изгнание? Поддръжниците му бяха верни, но са уморени. Томас не може да преживее отново всичко това. Тъй че преди да отстъпи, трябва да има железни гаранции.

Франсис поклати тъжно глава.

— Само че вече всичко това се превърна във въпрос на гордост. Знам, че Хенри няма никакво намерение да лъже Томас. Но не иска да бъде принуждаван. Мрази да се чувства принуден.

— Същото е и с Томас, мисля — рече Филип. — Поискал е този жест и не може да отстъпи. — Поклати уморено глава. Мислил бе, че Франсис може би ще предложи начин двамата мъже да бъдат помирени, но задачата изглеждаше неизпълнима.

— Иронията във всичко това е, че Хенри с радост би целунал Томас след помирението — каза Франсис. — Просто не иска да го приеме като предварително условие.

— Той ли го каза това? — попита Филип.

— Да.

— Но това променя всичко! — възкликна Филип. — Какво точно каза той?

— Каза: „По устата ще го целуна, краката ще му целуна и ще изслушам литургията му, но след като се върне.“ Лично го чух.

— Ще кажа това на Томас.

— Смяташ ли, че би могъл да го приеме? — попита Франсис възбудено.

— Не знам. — Филип не смееше да се надява. — Изглежда толкова дребно отстъпление. Получава целувката — просто малко по-късно, отколкото я искаше.

— И за Хенри е също толкова дребно отстъпление — каза Франсис въодушевено. — Дава целувката, но доброволно, а не по принуда. Боже мой, може и да се получи.

— Биха могли да се помирят в Кентърбъри. Цялото споразумение може да се обяви предварително, тъй че никой от тях да не може нищо да промени в последния момент. Томас би могъл да изнесе литургия, а Хенри би могъл да му даде целувката там, в катедралата.