Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Обичам те — каза той. — Винаги ще те обичам.

Това бе неговата клетва. Останалото бе религия, но сега бе дал своето обещание. И Алиена осъзна, че и тя не беше напълно сигурна в него до този момент. Скоро щяха да застанат под купола на храма за литургията. А след това щяха да приемат поздравленията и добрите пожелания на хората на града, и да ги заведат у дома, и да им дадат храна и ейл, и да ги повеселят. То този мъничък миг бе само за тях. Погледът на Джак казваше: Ти и аз, заедно, завинаги.

А Алиена си помисли: Най-сетне.

Душата й беше в мир.

Кингсбридж продължаваше да расте. Отдавна беше прелял извън първоначалните стени, които вече обхващаха по-малко от половината къщи. Преди около пет години настоятелството бе построило нова стена, която обгръщаше кварталите, израснали извън стария град. А вече имаше нови предградия извън новата стена. Моравата отвъд реката, където хората на града традиционно провеждаха Празника на жътвата и Еньовден, вече представляваше малко село, наречено Нюпорт.

В един прохладен великденски ден шериф Уилям мина през Нюпорт и прехвърли моста, който водеше към това, което сега наричаха „стария град“. Днес щеше да бъде осветена новата катедрала на Кингсбридж. Мина през внушителната градска порта и продължи по наскоро павираната главна улица. Всички сгради от двете страни бяха каменни къщи с дюкяни на приземния етаж и жилища на горния. Кингсбридж беше по-голям, по-оживен и по-богат, отколкото Шайринг някога, помисли си Уилям с горчивина.

Стигна до горния край на улицата и възви към манастирския двор. А там пред погледа му изникна причината за възхода на Кингсбридж и упадъка на Шайринг: катедралата.

Беше изумителна.

Невероятно високият кораб на храма бе укрепен с редица висящи контрафорси. Западният край имаше три огромни портика като великански портали и редици високи, тънки и островърхи прозорци отгоре, фланкирани от стройни кули. Намерението бе прогласено още с вдигането на трансептите, довършени преди осемнайсет години, но това представляваше грандиозно доосъществяване на идеята. Никъде в цяла Англия не бе имало такова здание.

Пазарът все още се провеждаше тук всяка неделя и моравата пред църковната врата беше пълна с щандове. Уилям слезе и остави Уолтър да се погрижи за конете. Закуцука през моравата към църквата: беше на петдесет и четири години, натежал и страдаше от постоянни болки от подагра в краката и стъпалата. Заради тази болка беше повече или по-малко непрекъснато ядосан.

Отвътре храмът бе още по-впечатляващ. Нефът следваше стила на трансептите, но майсторът строител бе усъвършенствал плана му, като беше направил колоните още по-тънки, а прозорците — по-големи. Но имаше и друго нововъведение. Уилям беше чувал хората да разправят за цветното стъкло, изработено от майстори, които Джак Джаксън бе довел от Париж. Чудил се беше защо се вдига толкова шум около тази подробност, защото си представяше цветните прозорци просто като пана или картини. Сега видя какво имаха предвид. Светлината отвън блестеше през цветното стъкло, правеше го да сияе и ефектът беше вълшебен. Храмът беше пълен с хора, извили вратове и вторачени във витражите. Картините изобразяваха библейски истории, Рая и Ада, светци и пророци, Христови ученици и граждани на Кингсбридж, които вероятно бяха заплатили за стъклата, по които се виждаха ликовете им — хлебар, понесъл тавата си със самуни, щавач с кожите му, зидар с неговата либела и отвес. „Тлъста печалба е изсмукал Филип от тия прозорци“, помисли си кисело Уилям.

Храмът беше претъпкан за Великденската служба. Както обикновено, пазарът се бе проточил във вътрешността на зданието и докато Уилям крачеше през нефа, му предлагаха студена бира, топъл хляб с джинджифил и бързо ебане до стената за три пенса. Духовенството вечно се опитваше да прогони търговците от храмовете, но задачата беше непосилна. Уилям разменяше поздрави с по-изтъкнатите граждани на графството. Но светските контакти и пазарната врява не можеха да отвлекат за дълго погледа и мислите му от величествените очертания на аркадата. Арките и прозорците, колоните на сплетени стволове, ребрата и сегментите на сводестия таван, всички те сякаш се извисяваха към небесата в неизбежно напомняне за предназначението на сградата.

Подът бе облицован с каменни плочи, колоните бяха боядисани и всеки прозорец бе остъклен: Кингсбридж и неговият приорат бяха богати и катедралата издаваше благоденствието. В малките параклиси на трансептите имаше златни свещници и инкрустирани със скъпоценни камъни кръстове. Гражданите също показваха богатството си с яркоцветните си туники, сребърните брошки, токи и златни пръстени.