Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Трябва да признаете, че тук се оправят с парите си по-добре, отколкото на повечето места. Но приор Филип не може да избегне бурите и лошите жътви и сега му се налага да свие разходите. Ще ви кажа за това, преди да сте почнали обяда си. Първо, няма да получаваме повече камък и дървен материал.

Майсторите от другите навеси се стичаха, за да чуят. Един от по-старите дърводелци, Питър, рече:

— Дървото, което имаме, няма да стигне за зимата.

— Ще стигне — отвърна Джак. — Ще строим по-бавно, защото ще разполагаме с по-малко майстори. Зимното освобождаване започва от днес.

Веднага разбра, че не се е справил добре с обявлението. Последваха възражения от всички страни, а няколко мъже заговориха едновременно. „Трябваше да им го съобщя по-деликатно“, помисли си той. Но нямаше опит в такива неща. Беше майстор от седем години, но през това време не бе имало финансова криза.

Гласът, който се извиси над врявата, беше на Пиер, един от строителите, дошли от Сен Дени. След шест години в Кингсбридж английският му все още беше несъвършен и заради гнева прозвуча още по-завалено:

— Не може освобождава хора на вторник.

— Точно така — каза Джак Ковача. — Трябва да им дадеш време до края на седмицата поне.

Намеси се и Алфред, завареният му брат:

— Помня, че когато баща ми строеше една къща за графа на Шайринг, Уил Хамли освободи целия екип. Баща ми му каза, че трябва да плати на всички седмичната им надница и държа главата на коня му, докато даде парите.

„Много ти благодаря, Алфред“, помисли си Джак. Продължи предпазливо.

— Трябва да чуете и останалото. От сега нататък няма да се работи на светите дни и няма да има никакви повишения.

Това още повече ги ядоса.

— Неприемливо е — извика един, а още няколко заповтаряха: — Неприемливо, неприемливо.

Това го раздразни.

— Какво ми говорите сега? Щом манастирът няма пари, няма да ви се плати. Какъв смисъл има да припявате „неприемливо“ като клас ученици на урок по латински?

Едуард Двуносия заговори отново:

— Не сме клас ученици, а сме зидарска ложа. Ложата има правото да повишава и никой не може да й го отнеме.

— А ако няма пари за повишения? — викна Джак разгорещено.

— Не го вярвам това — подвикна един от по-младите зидари.

Беше Дан Бристъл, от сезонните работници. Не беше добър каменоделец, но можеше да реди камъка точно и бързо. Джак му отвърна:

— Как можеш да кажеш, че не го вярваш? Какво знаеш за финансите на приората?

— Знам каквото виждам — каза Дан. — Монасите гладуват ли? Не. Свещи в църквата има ли? Има. Вино в избата има ли? Има. Приорът да ходи бос? Не. Има пари. Просто не иска да ни ги дава.

Няколко души се съгласиха шумно. Всъщност грешеше поне по един въпрос — за виното. Но никой нямаше да повярва на Джак тепърва — беше се превърнал в представител на приората. Не беше честно: не той отговаряше за решенията на Филип.

— Вижте, само ви предавам каквото ми каза приорът. Не гарантирам, че е вярно. Но щом ни казва, че няма достатъчно пари, а ние не му вярваме, какво можем да направим?

— Можем всички да спрем да работим — отвърна Дан. — Веднага.

— Точно така — подкрепи го друг.

Нещата отиваха на зле, осъзна Джак в паника.

— Чакайте малко. — Отчаяно се помъчи да измисли нещо, с което да потуши напрежението.

— Хайде да се върнем сега на работа, а следобеда ще се опитам да склоня приор Филип да смекчи плановете си.

— Не мисля, че ще се получи — каза Дан.

Джак не можеше да повярва на ставащото. Очаквал беше много заплахи за строежа на бленувания си храм, но през ум не беше му минавало, че строителите му може да го саботират.

— Но защо да не работим? — запита невярващо. — Какъв е смисълът?

— Както стоят нещата, половината от нас дори не са сигурни дали ще им се плати за цялата седмица — каза Дан.

— Което против обичай и практика — додаде Пиер.

Фразата „обичай и практика“ много се използваше в съда.

— Да работим поне докато се опитам да разубедя Филип — прикани ги Джак отчаяно.

Едуард Двуносия рече:

— Ако работим, можеш ли да гарантираш, че на всеки ще му се плати за цялата седмица?

Знаеше, че не може да предложи такава гаранция. Не и при сегашното настроение на приора. Хрумна му все пак да каже „да“ и да плати със свои пари ако се наложи, но се сети веднага, че всичките му спестявания нямаше да стигнат да покрие седмичните надници. Затова отвърна:

— Ще направя всичко по силите си да го убедя и мисля, че ще се съгласи.