Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Не…

— Но ние искаме църква, построена в новия стил.

— Сега работя в Кингсбридж, където майстор е брат ми. Той донесе новия стил от Париж и го научих от него.

Уилям се зачуди как е успял епископ Уейлрън да привлече Алфред, без да събуди подозрение. После се сети, че помощник-приорът на Кингсбридж Ремигий беше протеже на Уейлрън. Той трябваше да го е подтикнал.

Спомни си още нещо за Кингсбридж и каза на Алфред:

— Но твоят покрив падна.

— Не беше по моя вина — отвърна Алфред. — Приор Филип настоя да променим плана.

— Знам го Филип — рече Питър с неприязън в гласа. — Амбициозен, нагъл човек.

— Откъде го знаете? — попита Уилям.

— Преди много години бях монах в скита „Свети Джон в леса“, когато Филип беше игумен там — отвърна Питър с горчивина. — Критикувах разхайтения му режим и той ме направи алмонер, за да не му преча. — Явно негодуванието му още тлееше. Нямаше съмнение, че е фактор в кроежите на Уейлрън.

— Все едно — рече Уилям. — Едва ли ще взема строител, чиито покриви падат, каквито и да са извиненията.

Алфред отвърна:

— Аз съм единственият майстор строител в Англия, който е работил на църква в новия стил, освен брат ми Джак Джаксън.

— Не ме интересува Сен Дени. Вярвам, че душата на горката ми майка ще бъде опростена и с църква в традиционния стил.

Епископ Уейлрън и архидякон Питър се спогледаха. Уейлрън му заговори тихо:

— Един ден тази църква може да е катедралата на Шайринг.

Всичко му стана ясно. Преди много години Уейлрън кроеше да премести седалището на диоцеза от Кингсбридж в Шайринг, но приор Филип го беше надиграл. Сега съживяваше плана си. Този път изглежда щеше да действа по-хитро. Предния път просто бе помолил архиепископа на Кентърбъри да изпълни искането му. Сега щеше да започне със строежа на нова църква, голяма и достатъчно престижна, за да стане катедрала и в същото време да си създаде съюзници като Питър в кръга на архиепископа, преди да направи прошението си. Всичко това беше много добре, но Уилям искаше просто да вдигне църква в памет на майка си, за да облекчи прехода на душата й през вечните пламъци. Опитът на Уейлрън да го използва за свои цели го възмути. От друга страна, ако катедралата се преместеше тук, щеше да е страхотен успех за Шайринг и изгодата за него щеше да е голяма.

— Има още нещо — каза Алфред.

— Да? — подкани го Уейлрън.

Уилям ги погледна.

Алфред беше по-едър, по-силен и по-млад от епископа. Можеше да го събори на земята с едната ръка вързана зад гърба, но се държеше като по-слабия в боя. Преди години Уилям щеше да се ядоса, ако видеше някое превзето хилаво попче да се налага над силен мъж, но такива неща вече не го ядосваха: така стояха нещата на този свят.

Алфред заговори тихо:

— Мога да доведа с мен цялата работна сила на Кингсбридж.

Думите му приковаха вниманието на тримата.

— Я повтори — каза Уейлрън.

— Ако ме наемете за майстор строител, ще доведа с мен всички занаятчии от Кингсбридж.

— Как да сме сигурни, че говориш истината? — попита Уейлрън предпазливо.

— Не ви моля да ми вярвате — отвърна Алфред. — Дайте ми работата условно. Ако не направя каквото обещавам, ще напусна без заплащане.

По различни причини и тримата слушащи мразеха приор Филип и възможността да му нанесат такъв удар изведнъж ги заинтригува силно.

Алфред добави:

— Няколко от зидарите са работили на Сен Дени.

— Но как можеш да ги доведеш със себе си? — попита го Уейлрън.

— Важно ли е? Да речем, че предпочитат мен пред Джак.

Уилям реши, че тук Алфред лъже, а и Уейлрън изглежда си помисли същото, след като накриви глава и го изгледа много дълго. Само че преди това Алфред май беше казал истината. Каквато и да беше истинската причина, като че ли беше убеден, че може да доведе със себе си майсторите от Кингсбридж.

— Ако дойдат с теб тук, работата в Кингсбридж съвсем ще спре — каза Уилям.

— Да — отвърна Алфред. — Ще спре.

Уилям погледна Уейлрън и архидякона.

— Трябва да обсъдим това по-подробно. Добре ще е да обядва с нас.

Уейлрън кимна съгласен и каза на Алфред:

— Последвай ни до къщата ми. Тя е в другия край на площада.

— Знам я. Аз я строих.

От два дни приор Филип отказваше да обсъжда стачката. Онемял беше от яд и щом мернеше Джак пред очите си, просто се обръщаше и тръгваше обратно.

На втория ден от една мелница в манастирските имоти дойдоха три товара с брашно. Колите се придружаваха от войници: брашното в днешно време бе скъпо като злато. Проверяваше го брат Джонатан, помощник-икономът на стария Кътбърт Белоглавия. Джак загледа Джонатан, докато броеше чувалите. Имаше нещо странно познато за него в лицето на младия монах. Сякаш приличаше на някой, когото Джак познава добре. Беше висок и длъгнест, със светлокафява коса — нищо общо с Филип, който беше нисък, мършав и чернокос. Но във всяко друго отношение, освен телесно, Джонатан напомняше на своя осиновител: момчето беше съсредоточено, много принципно, решително и амбициозно. Хората го харесваха въпреки прекалено строгото му отношение към морала — по същия начин, както обичаха и Филип.