Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Докато приорът отказваше да говорят, няколко думи с Джонатан беше втората добра възможност.

Джак изчака, докато Джонатан се разплати с войниците и коларите. Беше спокоен и уверен, а когато коларите му поискаха повече пари от договореното, отказа им кротко, но твърдо. На Джак му хрумна, че монашеското възпитание е добра подготовка за ръководене.

Ръководене. Слабостта на Джак в това отношение се беше показала много остро. Беше позволил един проблем да се превърне в криза заради непохватността си с хората. Всеки път, когато се сетеше за онова злополучно събрание, се ругаеше за глупостта си. Беше решил твърдо да намери начин да поправи нещата.

Коларите си тръгнаха с недоволно ръмжене, а Джак се приближи и подхвърли на Джонатан:

— Филип е ужасно ядосан за стачката.

В първия момент Джонатан като че ли се канеше да отвърне нещо неприятно — сам той явно беше доста ядосан — но накрая лицето му се отпусна.

— Изглежда ядосан, но отвътре е уязвен.

Джак кимна.

— Приема го лично.

— Да. Чувства, че строителите са се обърнали против него точно когато е най-притеснен.

— Май е така, донякъде — каза Джак. — Но Филип направи голяма грешка, като се опита да промени работните практики с решението си.

— Какво друго можеше да направи?

— Можеше първо да обсъди кризата с тях. Дори би могло те сами да предложат някои икономии. Но не мога да го виня, защото и аз направих същата грешка.

Като Филип, Джонатан искаше да обясни стачката с вероломството на мъжете, но вече виждаше с неохота другата страна на монетата. Джак реши да спре дотук. Беше посял семето.

Остави го и отиде при чертожния си под. Бедата, помисли си той, докато вдигаше чертожните прибори, бе в това, че градският миротворец беше Филип. Обикновено той беше съдията на прегрешилите и посредникът в споровете. Притеснително беше Филип да се окаже страна в спор, ядосан, обиден и неотстъпчив. Този път някой друг трябваше да постигне мир. А единствения човек, за когото Джак можеше да се сети, беше самият той. Като майстор строител, той беше посредникът, който можеше да говори и с двете страни, а мотивът му беше неоспорим — искаше да продължи строенето.

Останалата част от деня прекара в мислене как да се справи с тази задача и въпросът, който си задаваше непрекъснато бе: Какво би направил Филип.

На другия ден се почувства готов да се изправи пред него.

Денят беше студен и мокър. Рано следобеда Джак се промъкна в изоставения строеж, придърпал качулката на наметалото над главата си да не се намокри, уж че оглежда пукнатините в клерестория (проблем, който си оставаше нерешен) и зачака, докато видя Филип да бърза към къщата си откъм портиците. Щом влезе, Джак го последва.

Приорът винаги оставяше вратата си отворена. Джак почука и влезе. Завари го на колене пред малкия олтар в ъгъла. Достатъчно трябваше да се е молил. Правеше го в църквата по цял ден и през половината нощ, за да продължава и у дома си, отбеляза Джак. Огън нямаше: Филип пестеше. Изчака го мълчаливо, докато стана и се обърна. Тогава каза:

— Това трябва да се прекрати.

Добродушното обикновено лице на Филип беше стегнато и намръщено.

— Не виждам някаква трудност — отвърна той хладно. — Могат да се върнат на работа веднага щом пожелаят.

— По вашите условия.

Филип го изгледа мълчаливо.

— Няма да се върнат по вашите условия и няма да чакат вечно, докато се вразумите — добави Джак припряно. — Или това, което според тях е „вразумяване“.

— Няма да чакат вечно? Какво ще направят, като им омръзне да чакат? Няма да намерят работа другаде. Да не би да си мислят, че само тук страдаме от глада? В цяла Англия е. На всеки строеж правят съкращения.

— Значи ще чакате, докато ви дойдат на колене и помолят за прошка.

Филип извърна очи.

— Никого няма да карам да ми коленичи. Не вярвам да съм давал повод да се очаква такова поведение от мен.

— Не сте и точно затова дойдох да ви видя. Знам, че всъщност не искате да унизите тези хора — не ви е в нрава. А и ако се върнат обидени и унизени, ще работят лошо в следващите години. Тъй че от моя и от ваша гледна точка, трябва да им позволим да запазят достойнство. А това означава да направим отстъпки.

Джак затаи дъх. Това беше голямото му слово и това беше моментът му „сега или никога“. Ако Филип и сега останеше непреклонен, бъдещето изглеждаше мрачно.

Филип помълча дълго. Джак видя на лицето на приора как разумът се бореше с чувствата. Най-сетне погледът му омекна и той предложи: