Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Искаме двайсет и четири пенса седмично за занаятчия — каза силно Дан. — Дванайсет пенса за работниците и четирийсет и осем за майсторите занаятчии.

Джак отново погледна Филип. Доволното изражение го нямаше, отстъпило бе мястото си на познатото изопнато и намръщено лице на човек, готов за противопоставяне.

— Един момент — каза Джак. — Това не е позицията на ложата. Това е глупаво искане, спретнато от пиянска група в кръчмата.

— Не е — намеси се нов глас. Беше Алфред. — Ще се убедиш, че повечето занаятчии подкрепят искането за двойно плащане.

Джак го изгледа с гняв.

— Преди няколко месеца ме помоли за работа. Сега настояваш за двойно плащане. Трябваше да те оставя да мреш от глад!

— И това ще сполети всеки от вас, ако не се вразумите! — додаде приор Филип.

На Джак ужасно му се искаше да избегне такива предизвикателства, но вече не виждаше избор: стратегията му беше рухнала.

— Няма да се върнем на работа за по-малко от двайсет и четири пенса, и толкоз — каза Дан.

Приор Филип отвърна ядосано:

— И дума да не става. Това са глупави мечти. Няма дори да го обсъждам.

— А ние няма да обсъждаме нищо друго — рече Дан. — Няма да работим за по-малко, при никакви обстоятелства.

— Това е глупаво! — възмути се Джак. — Как може да седите тук и да казвате, че няма да работите за по-малко? Няма да работите изобщо, глупако. Нямате къде да идете!

— Така ли? — запита Дан.

Ложата затихна.

„О, Боже“, помисли си Джак отчаян. „Това е. Намерили са избор“.

— Имаме къде да отидем — заяви Дан и се изправи. — А колкото до мен, отивам там веднага.

— За какво говориш?

Дан го изгледа тържествуващо.

— Предложена ми е работа на нов строеж, в Шайринг. Строеж на новата църква. Двайсет и четири пенса седмично за занаятчии.

Джак се озърна.

— На някой друг предложено ли е същото?

Цялата ложа гледаха гузно.

— На всички ни — каза Дан.

Джак беше съсипан. Всичко това беше организирано. Беше предаден. Чувстваше се не само онеправдан, но и глупаво. Изтълкувал беше съвсем погрешно ситуацията. Обидата бързо премина в гняв и той се заозърта кого да обвини.

— Кой от вас? — изрева Джак. — Кой от вас е предателят? — Огледа ги един по един. Малцина можеха да издържат на погледа му. Срамът им не му донесе утеха. Чувстваше се като изоставен любовник. — Кой донесе това предложение от Шайринг? — извика им. — Кой ще е майсторът строител в Шайринг? — Погледът му затърси между събраните и най-сетне се спря на Алфред. Разбира се. Призля му от погнусата. — Алфред ли? Напускате ме, за да работите за Алфред?

Последва мълчание. Най-сетне Дан рече:

— Да, за него.

Джак разбра, че е победен.

— Тъй да бъде — каза с горчивина. — Знаете ме и знаете брат ми. И сте избрали Алфред. Знаете приор Филип и знаете граф Уилям. И сте избрали Уилям. Единственото, което ми остава да ви кажа, е, че заслужавате всичко, което ще получите.

— Разкажи ми история — каза Алиена. — Вече изобщо не ми разказваш. Помниш ли как го правеше някога?

— Помня.

Бяха на тайната си полянка в гората. Беше късна есен, тъй че вместо да седят в сянката до потока си бяха наклали огън в заслона на една скална издатина. Беше сив, хладен, мрачен следобед, но любенето ги беше стоплило, а огънят пращеше весело. Бяха голи под наметалата си.

Джак разтвори наметалото й докосна гръдта й. Мислеше си, че гърдите й са много големи и беше тъжна, че вече не са стегнати и твърди, каквито бяха преди да роди децата, но той изглежда ги обичаше все така. Каза:

— Една история за принцеса, която живяла на върха на висок замък. — Докосна нежно зърното й. — И принц, който живял на върха на друг висок замък. — Докосна другата й гърда. — Всеки ден те се гледали един друг от прозорците на затворите си и копнеели да преминат долината, която ги деляла. — Дланта му се отпусна в цепката между гърдите й, а после изведнъж тръгна надолу. — Но всяка неделя следобед се срещали в гората! — Тя изписка изненадана, а след това се засмя на себе си.

Тези неделни следобеди бяха златните мигове в един живот, който бързо се разпадаше.

Лошата жътва и падащата цена на вълната бяха донесли икономическа разруха. Търговци се бяха разорили, граждани стояха без работа и селяни гладуваха. Джак все още печелеше надница, за щастие: с шепа занаятчии бавно вдигаше първия просвет на нефа. Но Алиена почти напълно беше закрила предприятието си с производство на плат. А нещата тук бяха по-зле, отколкото в останалата част на южна Англия заради начина, по който Уилям реагираше на глада.