Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Оттам пътят беше направо. Тревожната камбана закънтя по-силно, щом приближиха градчето. С каквото и да го застрашаваха разбойниците, хората поне бяха предупредени навреме, помисли си Алиена, мъчейки се да си вдъхне увереност. Когато двамата с Джак излязоха от дърветата на моравата оттатък реката, дойдоха и трийсетина момчета, играли на топка в близкото селце, шумни и запотени въпреки студа.

Минаха бързо по моста. Портата вече бе затворена, но хората на бойниците ги бяха видели и познали, тъй че с идването им отвориха малката врата. Джак въведе ред и накара момчетата да пуснат първо него и Алиена. Наведоха се и минаха през ниската врата. Алиена въздъхна облекчено.

Задъхани от усилието, двамата забързаха по главната улица. Гражданите се трупаха по стените с копия, лъкове и купчини камъни за хвърляне. Подбираха децата и ги отвеждаха в манастира. Марта щеше вече да е отишла там с Томи и Сали, реши Алиена. Двамата с Джак продължиха право към манастирския двор.

В кухненския двор Алиена видя — за свое изумление — майката на Джак, Елън. Беше стройна и смугла както винаги, но в дългата коса на четирийсет и четири годишната жена се виждаха сиви кичури, а около очите й се бяха появили бръчици. Говореше оживено с Ричард. По-далече от тях приор Филип насочваше децата в катедралния съвет. Като че ли не беше видял Елън.

До тях стояха Марта с Томи и Сали. Алиена въздъхна облекчено и прегърна двете деца.

— Майко! — каза Джак. — Защо си тук?

— Дойдох да ви предупредя, че насам идва банда разбойници. Ще нападнат града.

— Видяхме ги в гората.

Ричард наостри уши.

— Видели сте ги? Колко са?

— Не съм сигурен, но по шума трябваше да са много. Поне стотина, ако не и повече.

— Какви оръжия имаха?

— Криваци. Ножове. Някоя и друга брадва. Повечето криваци.

— В каква посока са?

— Северно от тук.

— Благодаря! Отивам да погледна от стените.

— Марта, отведи децата в катедралния съвет — каза Алиена и тръгна след Ричард с Джак и Елън.

Докато бързаха по улиците, хората непрекъснато се опитваха да ги спрат с въпроса „Какво става?“

— Разбойници — отвръщаше им кратко Ричард, без да забавя крачката си.

В такива неща Ричард беше най на мястото си, мислеше си Алиена. Поискай му сам да си изкарва хляба и се оказваше безпомощен; но при военна заплаха ставаше хладнокръвен, уравновесен и компетентен.

Стигнаха до северната стена на града и се качиха по стълбата до парапета. Имаше купчини камъни за хвърляне по нападатели, струпани на равни интервали. Мъже от града с лъкове и стрели вече заемаха позиции по бойниците. Преди известно време Ричард беше убедил градското настоятелство да провеждат военни упражнения веднъж в годината. В началото имаше голяма съпротива срещу идеята, но се беше превърнало в ритуал, като игрите по Еньовден и всички се забавляваха. Сега същинската полза се виждаше, докато хората на града реагираха бързо и уверено на сигнала за тревога.

Алиена погледна със страх над нивите към леса. Не можа да види нищо.

— Доста трябва да сте ги изпреварили — каза Ричард.

— Но защо идват тук?

— Складовете на манастира — каза й Елън. — Това е единственото място на мили околовръст, където има някаква храна.

— Разбира се.

Разбойниците бяха изгладнели хора, лишени от земята си от Уилям и нямаха с какво друго да преживеят, освен с кражба. В незащитените села имаше малко или нищо за крадене: селяните не бяха много по-добре от скитниците. Само в плевниците на земевладелците имаше много събрана храна.

Докато си мислеше това, Алиена най-сетне ги видя.

Изсипаха се от края на гората като плъхове от горяща купа сено. Плъзнаха през полето към града — двайсет, трийсет, сто, цяла малка армия. Сигурно се бяха надявали да изненадат града и да пробият през портите, но щом чуха тревожния звън на манастирската камбана разбраха, че са изпреварени. Въпреки това продължиха да настъпват с отчаянието на гладните. Един-двама от стрелците на стената пуснаха преждевременно стрели и Ричард изрева:

— Чакай! Не хабете стрелите си!

При последното нападение на Кингсбридж Томи беше на осемнайсет месеца, а Алиена беше бременна със Сали. Тогава бе потърсила убежище в приората със старците и децата. Този път щеше да остане на бойниците и да помогне да се отбие опасността. Повечето жени явно изпитваха същото, защото по стените имаше почти толкова жени, колкото и мъже.

Все пак, с приближаването на разбойниците се почувства раздвоена. Беше близо до приората, но нападателите можеха да пробият другаде и да стигнат до манастира, преди да е успяла да се добере дотам. Или можеше да я ранят в боя и да не успее да помогне на децата. Тук бяха и Джак, и Елън. Ако ги убиеха, само Марта щеше да остане да се грижи за Томи и Сали. Поколеба се, без да може да реши.