Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Чудя се дали майка ми знае това.

— Ако е с ангелите, знае.

— Каква би могла да е задачата ми според теб?

— Бог има нужда от монаси, които да са писатели, художници, музиканти и земеделци. Трябват му хора, които да се заемат с отговорни длъжности като иконом, игумен или епископ. Трябват му хора, които могат да търгуват с вълна, да лекуват болните, да обучават ученици и да строят храмове.

— Трудно ми е да си представя, че Той има роля, предназначена точно за мен.

— Не мога да допусна, че щеше толкова да се занимава с теб, ако нямаше — отвърна с усмивка Филип. — Само че може да не се окаже голяма и изтъкната роля в светския смисъл. Би могъл да иска да станеш един от кротките монаси, смирен човек, посветил живота си на молитва и размисъл.

Джонатан посърна.

— Би могъл, предполагам.

Филип се засмя.

— Но едва ли. Бог не би направил дървен нож или женска риза от кожа за обуща. Не си подходящият материал за живот в смирение и Господ знае това. Допускам, че Той иска да се бориш за него, а не да му пееш.

— Искрено се надявам.

— Но точно сега смятам, че иска да идеш да се видиш с брат Лео и да разбереш колко сирене има за склада в Кингсбридж.

— Добре.

— Аз ще поговоря с брат ми в съвета. И не забравяй — ако някой от монасите те заговори за Франсис, казвай колкото може по-малко.

— Нищо няма да кажа.

— Хайде върви.

Джонатан забърза през двора. Тъжното му настроение вече го беше оставило и обичайната му жизнерадост се върна, докато стигна до мандрата. Филип го погледа, докато се скри в постройката. „И аз бях точно такъв“, помисли си той. „Само че не толкова умен, може би.“

Самият той тръгна в обратната посока, към манастирския съвет. Франсис беше изпратил писмо, в което го молеше да се срещнат тук дискретно. За монасите в Кингсбридж Филип бе отишъл на обичайно посещение в скита. Срещата им нямаше да остане в тайна за тукашните монаси, разбира се, но те бяха толкова изолирани, че нямаше на кого да кажат. Само игуменът на скита изобщо ходеше до Кингсбридж, а Филип го беше заклел да пази тайна.

Двамата с Франсис бяха пристигнали тази сутрин и макар да не можеха да твърдят убедително, че срещата им е случайна, се преструваха, че са я уговорили само заради удоволствието да се видят един друг. И двамата бяха присъствали на голямата литургия, после обядваха с монасите. Сега имаха първата възможност да поговорят насаме.

Франсис го чакаше в манастирския съвет седнал на каменна скамейка до стената. Филип почти никога не виждаше отражението си — нямаше огледала в манастирите — тъй че преценяваше стареенето си по промените у брат си, който беше само с две години по-млад от него. На четирийсет и две, Франсис имаше няколко посребрели косъма в черната си коса и бръчици около светлосините си очи. Беше много по-наедрял около врата и кръста от последното им виждане. „Аз сигурно съм по-посивелият и по-малко затлъстелият“, помисли си Филип. „Но се чудя кой от двама ни е натрупал повече бръчки от грижи“.

Седна до Франсис и зарея поглед из осмоъгълната зала. Франсис попита:

— Как са нещата?

— Диваците отново господстват — отвърна Филип. — Приоратът привършва парите и почти сме спрели строежа на катедралата, Кингсбридж е в упадък, половината графство гладува и не е безопасно да се пътува.

Франсис кимна.

— Същата история из цяла Англия.

— Може би диваците винаги ще господстват — каза мрачно Филип. — Може би алчността винаги ще надделява над мъдростта в решенията на властимащите. Може би страхът винаги ще надмогва състраданието в ума на един мъж с меч в ръката.

— Обикновено не си такъв песимист.

— Преди няколко седмици бяхме нападнати от разбойници. Беше жалка картина: щом гражданите убиха няколко от тях, разбойниците се сбиха помежду си. Но когато се оттеглиха, младежите от града подгониха несретниците и избиха всички, които успяха да хванат. Беше отвратително.

Франсис поклати глава.

— Трудно е да се разбере.

— Мисля, че го разбирам. Бяха наплашени и можеха да избият страха си само като пролеят кръвта на хората, които ги уплашиха. Видях го в очите на мъжете, които убиха баща ни и майка ни. Убиха ги, защото ги беше страх. Но какво може да отнеме страха им?

Франсис въздъхна.

— Мир, справедливост, благоденствие… Трудни за постигане неща.

Филип кимна.

— Е. А ти какво правиш?

— Работя за сина на императрица Мод. Казва се Хенри.

Филип беше чул да говорят за Хенри.

— Що за човек е той?